25 Following
topcho

topcho

Currently reading

Doctor Who: Shada
'Douglas Adams', 'Gareth Roberts'
Песента на вдовеца (Трес Навар, #2)
Rick Riordan
The Secret Hour
Scott Westerfeld
Младенец и чёрт
Boris Akunin
Усмивка в полунощ
Сибин Майналовски
Нобелистът
Elena Alexieva
Приказка-игра: Още по-голямото приключение на малкото таласъмче
Никола Райков
Prophecies Awakening
Peter Koevari
Admission of Guilt
T.V. LoCicero
Землемория (Цикълът за Землемория, #1-4)
Ursula K. Le Guin

Skyskipper (The Ballad of Bailey Jo)

Skyskipper (The Ballad of Bailey Jo) - Lexa Roi Clarke Full review/Пълно ревю - Click, click :)

After read thought:
I am in need of an Ollie. Oh, forget about me, the world is in need of more Ollies. Ollies that smile kindly and want to make other people do the same; Ollies that choose to see the best of the world and people without a shadow of doubt; hyperventilating, downright adorable Ollies that… Wait. Maybe I am getting a bit ahead of myself and I left you wondering who the hell I am talking about. We were talking about Bailey Jo, right?
So let’s try to review this book the proper way.
Skyskipper is a (sadly too short for me! Want more!) steampunk novel set in a world similar to ours. The author was showing us the details of this world, full of airships, automatins and altered people, as we went through the story and this is my prefered way of doing things (opposite to a huge chunky chapters of explanations, maps and so on). I loved all the characters - good and bad, main and supportive characters, they all just fit in the right places in the story. Bailey Jo was a wild and awesome combination of a tomboy pilot and mechanic and a girly skipper, trying to use her charms to get a deal. I liked her even when I wanted to hit her hard with something for treating Ollie like this. I’ve already proclaimed my love for Ollie and for saneness sake maybe it’s a good idea not to start again. (For those who haven’t picked the track - Ollie is the street magician Bailey meets and is made of joy and joy and joyness with added good amount of unconditional love, huggableness and this is what I meant don’t get me started). And they were so cute together! I also need to mention Chud - now I see the “silent treatment” in a whole new way, and also Flossie.
And the Professor. Eek, the Professor! Ok, the true identity of the Professor caught me off guard. I had something entirely different in mind, but this turned good as well.
And do you know what else this book has? A mechanical skunk. A very important for the story skunk. You can’t just pass away a book with a skunk in it. Not that you needed other reason, given the good plot, great characters, steampunky atmosphere with golems, half-fuman henchmen and towns in the sky, but a skunk? That’s like a cherry on the top of all the awesomeness.

P.S. If you got the Charlie the Unicorn moment, you’re awsome too.

Eternal Redemption

Eternal Redemption - Paul A. Wunderlich Full review/Цялото ревю - Click, click :)

After-read thoughts:
As you can guess from the synopsis, this short is a spin on the classic story about the the deal with the evil, and a nicely done one.
Maybe the first thing that I noticed was the writing style. It is heavy, ornamented, bit old fashioned. Some stories - and story tellers - can handle such style, others can not. This is without doubt the first case, as they fit very well and I greatly enjoyed reading it, tho I admit it took me a bit more time and wasn’t as relaxing ( I was in search of short stories for in between my studies). From time to time however, the style goes more “down to earth”. I don’t mind the mix, and even the “albino elephants” made me giggle.
One of the biggest strenghts of the author is in describing and in building the autmosphere. You could truly feel the emptiness in the house, the desperation on the path to hell, and in the end tremble in fear in front of the ever changng image of the devil. I would love to read something longer from the author, with such power and intensity, maybe some kind of epic fantasy :)
The characters were interesting - the Devil and the King - even more for the fact that they were here not to be liked by the reader, but to tell the story and the moral of it. I couldn’t sympathy the King - even in his determination to make thngs right, he was stll selfish and cared more for the lack of love in his life than the fact that he probably doomed his wife to eternal torment (because when you trade someone to the devil and sent her to hell, you couldn’t really expect them to have the greates of times, could you? but no spoilers). The Devil was, well, evil. The clash between the two was powerfull and I must say, I was quite satisfied with the ending. ( Hey, I‘m not evil! It is just good like this!)
My only source of unhappiness were some aspects of Deathenor’s behavior. Using his great power to save his wife was one of the points he used to initally make the decision to sell his beloved. But later, he acted like the idea has just came to his mind, with all the “oh, could it be?!”, it wasn’t like he had forgortten it, or put it for later while still hungry for power. I couldn’t help but wonder - with all the research, his only plan was to beg the Devil to undo the pact? And why would he try convinicing him by promisng he’d be a better man - this is the Devil after all, isn’t it supposed to be the opposite?
Maybe I’m wrong but those just sounded weird to me.

But even with this, I could say that the story telling repaid me for what left me unsatisfied and overall I was really pleased with this short story.

Witch's Bounty

Witch's Bounty - Ann Gimpel Full review/Цялото ревю - Click, click :)

The attraction between our main characters was evident from the very beginning and I began to wonder if I was going to like it, as I am not a huge fan of "alfa-males", "primal instincts" and so on.
Oh, how I was wrong!
I just loved, loved Duncan! I loved how he can be so dangerously sexy in one moment and cute in the next, how adorably old-fashioned and gentlemanly he turned to be. In this, Colleen was his perfect counterpart. I could imagine her so clearly, going "Whoa, whoa, wait a minute lover boy!" XD They formed a great couple.
Jenna and Roz were very strong characters too. They weren't just supportive figures for Colleen, but stand for themselves in the story. Such an amazing trio of temperament, skilled - and very tall - witches! Their powers and they way they dealt with the demons were a nice surprize to me. How they got their Irichna stalking powers sounded a bit weird... I just can't imagine some Sidhe few centuries ago discussing DNA and "genetics" But it all fit well, and didn't bother me much, and the battles were sure impressive.
Two more characters that need mentioning - well Bubba of course! May I say, just like the witches from the Coven - "I want one too!" . I knew I was going to like him from the moment I read the word "familiar", but this joyful and loyal creature went beyound my expectations. Love!
And one more thing - Titania. I couldn't help but like her. The Queen cooking? Full of win.
Things I didn't like that much - but still were not a big deal and didn't ruin at all my pleasure from the book:
Spell names sounded just a bit silly.... I don't know, I was expecting something more... magical and witchy than a "forget me spell". Also, usually I am a HUGE fan of big and wrapped up happy endings - but here everything ended up so nicely and easily, it seemes almost unnatural - changelings are free, the Sidhe admitted their fault towards the witches, Titania gave her blessings, even Roz and Jenna had their eyes on some cute Sidhe. As I see that the book is noted as volume one from a series, it wouldn't have hurt to let some story lines to go on a slower pace.
Then again, I am DYING to see more of Roz and Ronin... Ooh, those two would be a must read!:D

To wrap things up, I fully enjoed this book. It was sweet and full with action and sexy in the same time, mixing mythology and supernatural in a way I truly appreciated; with great characters, nice touch of humour and very well written. A captivating and fast read that left me longing for more. I would def reccomend to fellow readers who enjoy paranormal romance.

The Book of Bunny Suicides

The Book of Bunny Suicides - Andy Riley Всъщност не знам какво да мисля, но се смях неприлично високо и сега навсякъде виждам лобни места на зайчета XD

Котаракът и Черният Нарцис

Котаракът и Черният Нарцис - Ал Торо Full review/Цялото ревю - click, click :)

Следпрочитно:
Както изтъкнах, аз не съм от онези ветерани в книгоиграенето, и затова ако не ползвам подходящата терминология и прочее - съжалявам. По същество
Геймплеят ми направи страхотно впечатление - едновременно много лесен за следване и отчитане, без да е скучновато опростен. Играчът си има дневник на гърба на книгата, където си води събраните точки и кодови думи, но няма пресмятане на пари, умения и подобни (и слава богу. :D Те хората останалите сигурно от това се оплакват, аз пък си се кефя.). С това играта ми вървеше много бързо и леко, и неусетно я доведох до край. Даже не веднъж, а два пъти.

Първата игра завърших без да умра нито веднъж и със 70 точки - един стабилен резултат, поне за моите възможности и очаквания. След този първи прочит оценката ми за книгата беше около 4.

Приключенията на Котарака се развиват във фентъзи светът на Крея. Без да се впуска в пространствени обяснения за устройството и начина на функциониране на Крея, само чрез малки, внимателни подмятания и детайли, авторът ни позволява да видим колко пълно и добре обмислено е това царство. Влизайки в ролята на Котарака, се налага да взимаме множество решения, като голяма част от тях се базират на отношенията с другите герои в книгата.Т.е. - развитието на историята стъпва повече на дипломацията, а не на екшъна. Наистина ме впечатли как тези решения и последиците от тях бяха умело втъкани в различните епизоди. И въпреки че тези решения на места ми идваха просто интуитивно, на други трябваше да се спра и да размисля сериозно. Накратко - книгата наистина те прави активен персонаж в повествованието, читателят наистина играе и живее в книгата!
Освен Котарака имаме и още доста интересни герои - загадъчни елфи-домоуправители, мълчаливи и подценени овчари, подмолни и двулични главатари - които се развиват в по-голяма или по-малка степен в различните сюжетни линии, по които героят може да тръгне...

Тайната на оранжевата котка: 10 автори от 10 страни разказват една история

Тайната на оранжевата котка: 10 автори от 10 страни разказват една история - З.К. Слаби (ЧССР); Йошитомо Имае (Япония); Пиер Гамара (Фр Full review/Цялото ревю - click, click :)

Следпрочитно:
Наистина се е получила странна и интересна книжка, което си е просто неизбежно предвид факта, че толкова хора са се трудили над нея. Първата ми мисъл, когато я видях, бе : "Ретро РПГ!" - почти. Не са се разпределяли по роли, но все пак схванахте асоциацията.
Пътешествието е започнато от Слаби от Чехословакия, който въвежда главните герои - момченцето Давид и картините на госпожа Клерхен, Детектива и, разбира се, Оранжевата котка. Тази първа глава някак ми напомни на на Ерих Кестнер, и особено на фантасмагориите му от типа на "Това се случи на 35 май". След тази глава, която поставя основите, следващите автори сякаш си поставят за цел да заплитат и оплитат историята по всевъзможни начини. Оранжевата котка, за която имах нагласата да е душка, в тези страници се оказва страховит звяр незнаен, а вещицата е зла - хей, само за мен ли това е изненада? Някои неща ме спечелиха, като всичките светове зад рамките, но и от доста останах недоволна - ама ако тръгна да изброявам, спойлерите ще прелеят от екрана.
Някъде след главата на Големия Съдебен Процес, авторите, които поемат щафетата започват да се осъзнават, че тази история рано или късно ще трябва да завърши някак, и започват да оправят бъркотиите и да изясняват тайните, заложени от предшествениците им. От този момент интересът ми започна главоломно да се покачва, заслуга за което определено имаше образа на Доктора, помощникът на Детектива. Докато в първите глави беше представен стереотипно, като вярното, но не особено прозорливо другарче на великия детектив, то в тези глави Доктора действаше самостоятелно и се справяше прекрасно. Малко по-малко започна реабилитацията на котката, намирането на дъщерята на принцесата и в последните глави, с появата на един герой, който си мислех, че са забравили тотално, бе разкрита и тайната на бялото листче - за да се оформи един финал, от който останах изключително доволна.

Изобщо цялата тази тънка книжка ми се стори издържана в стила на любими мои детски автори като гореспоменатия Ерих Кестнер, Джани Родари, Едуард Успенски и Роалд Дал. Те всичките са доста различни, но ги обединява факта, че в техните истории и най-абсурдните събития са съвсем в реда на нещата - най-много да повдигнеш рамене, когато оранжев котак изскочи от рамката си, и толкоз. (Между другото, тукашната оранжева котка според мен много би се харесала с тебеширения червен котарак от "Джелсомино в страната на лъжците"). Историята обаче не се е получила съвсем идеална. Въпреки усилията на авторите, някои факти и сюжетни линии, загатнати в началото, останаха да си висят. Ноо, като цяло останах приятно изненадана от начина, по който завъртяха нещата към края. Книжката беше лека и си я изчетох на един дъх.

Как да отвлечеш шотландски лорд

Как да отвлечеш шотландски лорд - Karen Hawkins Full review/Цялото ревю : Click click

Следпрочитно:
Историческите любовни романи са като сладолед - сладки и с много празни калории. Да добавиш към тях малко свръхестествена мистика е като шоколадов сироп - винаги е по-добре с шоколад.
Шоко добавката в случая беше много неочаквана и много апетитна за мен - под формата на проклятието, тегнещо на рода МакЛийн. Горките имат не много прецизен контрол над атмосферните промени, който се проявява при наличието на разнообразни сътресения. Прокълнати поколения назад от вещица, единствената им възможност за спасение е всички членове на едно поколение да извършат безкористно добро дело. (Което е щяло да стане много по-лесно ако поне веднъж бяха решили да я карат по-кротко и да се сдобият с едно отроче, а не всеки път да си оформят собствен фугболен отбор, бът уотевър). Проклятието не заема голямо значение в повествованието, но едновременно с това е свързващото звено между книгите, и внася голяма доза свежест в книгата. Като пролетен дъжд. Кхъ-кхъ. Освен това е причината Джак да се разхожда с персонален буреносен облак над каретата като герой от анимационен филм. Как да не го заобичаш това проклятие!
Проклятието настрани, сюжетът се завърта около Фиона и новоизлюпеният ѝ съпруг Джак. Историята може и да не предлага нещо коренно различно от жанра на любовните романи, но е много симпатично написана и я прочетох с голямо удоволствие. Беше лека, разведряваща и отморяваща - точно това, което по принцип търся в подобни книги, и от каквото имах нужда в случая. Диалогът беше забавен, а описанията - ненатрапчиви, което понякога не е лесно да се постигне. Точих лиги от кеф по описанията на роклите, и даже успях да преглътна употребата на "мъжествен", въпреки опитите на мозъка ми да банне думата. Ъъъ, да изтъкна, че описанията на роклите и "мъжествен" не бяха в едно изречение. Не дори в един абзац даже.
Любовните сцени също по принцип могат да се окажот причина за подбелване на очи, но бяха ок. Даже доста се подхилквах при мисълта, че Джак може да развие фетиш по ботички.
До последната една трета от книгата единствената ми критика бяха безкрайните излияния на старицата Нора към трите ѝ невръстни внучки, които просто няма как да са останали невръстни от началото до края на тази словесна салата. Наистина се опитвах да ги игнорирам, но при условие че заемаха по половин страница в началото на всяка глава, наистина беше трудно. А, и фактът, че имаше твърде малко шотландско в книгата. Само едно споменаване на поличка. Последната част от книгата малко ме разочарова с някои сюжетни обрати, които ми се сториха нелогични и недомислени, и най-вече с припряния и забързан край. Направо имах чувството, че липсва поне една глава между момента, когато Джак разговаря с братята на Фиона и този, когато изобличават виновниците.

Но въпреки това книжката беше много приятна и за мен е отличен представител на жанра. Четири звездички с препоръка - за любителите на исторически романи, особено ако са в настроение за нещо по-свежо в жанра.

~~~~

After-read thoughts:
Historical romance novels are like ice cream - sweet and full of empty calories. And to add a bit of supernatural is like some chocolate topping to the meal - it is always better with chocolate.
The topping in the case was unexpected to me, but very yummy - the curse of the MacLean family. Poor things have quite the... lack of control over the weather amd it goes wild whenever a member of the family goes all emotional. The reason for all of this is a witches curse many years ago and the only remedy is for every member of one generation to make a good deed. That would have been easier if only one time the couple decided to have one child instead of starting their own football team, but whatever. The final result for the novel is that Jack has his own storm cloud to accompany him, just like in the cartoons!
The curse doesn't play a big part in the book but is tieing together the books and simply makes things better :)
The novel centers Fiona and her brand new husband. The story doesn't really have anything unexpected. But is written in very cute, fluffy way and it was real pleasure to read. It was light fast read, great to brighten my evening after a titing day - just what I expect when I pick a romance novel and what I needed. The dialog was funny, and the descriptions didn't get in the way. I was drooling over dresses - ok, I admit it! I like dresses! I was even able to tolerate the use of the word manly. Of course, in the case, "dresses" and "manly" weren't in one phrase.
The love scenes can also be a reason for eye-rolling, but here too they were good. And the thought that Jack is having a booths kink was kind of amusing.
Up to the last third of the book the only thing I didn't approve of was the unending babbling of "Nora" in the beginning of every chapter that were really heard to ignore. Ah, and the fact that there was actually very little highland feeling. But the last third left me unhappy with some of the author's decisions. The ending was all in hurry. I had the feeling at least one chapter was missing - the conclusion came so sudden and out of nowhere.

But even like this, How to abduct a highland lord was a pleasent read - tho I think it would be hard to follow Fiona's steps in case you'd like to capture your own highlander :) r starts and I reccomend it to all lovers of historical romances, who would like to try something a bit different.


Дяволче (Splendid Trilogy #3)

Дяволче (Splendid Trilogy #3) - Julia Quinn Full review/Пълно ревю - Click, click :)

Следпрочитно:
Както бе споменато предпрочитно, имах големи очаквания за тази книга и с бях подготвила за един грандиозен финал на трилогията. Още от анотацията ми хареса идеята за малката дивачка, която иска да бие шута на Дън. Даже се бях нагласила за нещо а ла „Укротяване на опърничавата“ (което със сигурност е най- любимото ми Шекспирово нещо).
Но в това отношение останах разочарована. Не получих своята Беатриче.
Хенри наистина е сладка героиня, особено със своята неориентираност, но образът и някак ми напомни на този на Ема от първата книга. Като добавим факта, че и Дънфорд е подобен на Алекс типаж - „женкар“ и някои леки сюжетни елементи, наистина поне за мен приликата си е налице.
Много се надявах Хенри да удържи фронта по дълго и да разчупи модела, но за мое съжаление и тя хлътна по Дън още от самото начало, и се почнаха прехласванията и точенето на лиги – макар че в нейна защита, девойчето не си даваше много-много сметка.
От друга страна пък имаме Руфъс (заек) и господин Свинкъс (прасе) и онази лека весела абсурдност. Имаше доста весели и мили моменти из цялата книга. Лично на мен в историческите романси голяма слабост са ми роклените моменти, и тук се облажих. Надиграването в началото също бе сред най-силните елементи в сюжета, и специално с хигиеничната заплаха.
След преместването на действието в Лондон, интересът ми не спадна, но и не дръпна нагоре. Общо взето през цялата книга се поддържаше едно постоянно ниво, което те подтиква да продължаваш нататък, но без да предизвиква някакви емоционални изблици. Просто леко, приятно книжле, с което да си починеш. В това отношение е идеално. Честно казано, ако не разглеждах книгата като част от трилогията и не я сравнявах, сигурно щях да ѝ дам по-висока оценка. „Дяволче“ за мен се оказа еднакво интересна с „Великолепно“, а фаворитът ми си остава „Среднощен танц“. Между другото, оказва се, че моето мнение май е обратно противоположно на това на повечето хора, ама нейсе.
Така че – три звездички : хареса ми.

~~~

After read thoughts:
As said, I had my hopes high for this book and was waiting for the grand finale. The short resume was promising too. In my mind the image of Henry was a bit like Beatrice from Much Ado About Nothing. Mmm, but alas, I didn't get my Beatrice.
Now Henry was a cute and lovely character. I was just hoping for something different, something we haven't seen in the rest of the books in the series, and in some places she really reminded me of Ema. This, and the fact tha Dunford is, just like Alex, the “rake” type of character, combined with some minor details of the story, made all a bit too much like Splendid.
I wanted for Henry not to fall for Dunford's good looks from first sight, but she did just that. Her innocent and unacquainted approach was what made things more bearable, so she managed not to annoy me, but not to win me over either.
On other hand, here we had rabbits and pigs. In a romance novel, rabbits and pigs always give extra points. The game in the beginning between the two gave me some serious laughs, and as a wholem there were many cute and funny moments in the whole book. I'd say this first one third was the best form the whole book.
The whole cook kept my interest in a constant level. I never lost it, but there weren't any high picks either. From the beginning till the end, it was a nice, light novel; a pleasant and refreshing read, just something you would grab to have some rest. Just perfect for this. To be honest, if Minx wasn't a part of a series, and a final part too, and if I was able to avoid comparing it to the rest of the books, I would give it a higher rating. For now, I like Minx and Splendid just the same, and Dancing in midnight is my favourite. In short, 3 stars from me – I liked it.

Guardians at the Gate

Guardians at the Gate - Ray Dacolias Full review/Пълно ревю - click :)

Pre-read thoughts:
When I was a kid, Matilda by Roald Dahl was one of my favourites. When I read the description of this book, my first thought was about the terrifying Miss Trunchbull and with this idea in mind I started the book.

The story:
Margaret Carbuncl is the monstrous new school principal, who sees herself like a queen and almost like a goddess who rules with fear her teachers. Obsessed with power and the idea of keeping the image of the school at its best, she is imposing strict rules over students and teachers. Along the way she ruins lifes, drives people desperate, forcing them to give up on their dreams and dignity - and taking a great pleasure of it. So what would the small resistance group in the school do?

After-read thoughts:

What I liked most in this book is that questions some pretty important subjects - that maybe many people would rather not delve into. While I am not an USA citizen, I read about the school system with great interest, and I can vouch that there are similar problems everywhere - not only in different countries in the world, but also in various areas that turn more and more into business; the clash with administration and etc.
The choice of the title has a very strong impact on me comparing Mrs Carbuncle and her alies to guardiand at prison's gate.
I don't know if the author has personally been in a position similar to the characters, but the tone of the book was very emotional. In some places, especially in James' letter, I had the feeling it was the author speaking. The book has a lot of irony, bordering sometimes to sarcasm and can sound a bit harsh.
I am usually a big fan of long sentences, but I know this can put many people off. And here the majority of the phrases were a bit too long even for me. But overall I enjoyed the style of the author, for me it was fast read.
So I vote up for the theme/genre of the book and the style, but I had an issue with the way the story goes and it really threw me in confusion.
The book starts presenting the characters, the school, the problems and their development in a completely normal, slice-of-life kind of way, and the suddenly in the last part of the book we have fairy tale characters and divine powers fixing things up. The change was very sudden for me, and this was the deus ex machina ending I really don't enjoy.
In most of the book we follow the silent battle - or the Game, as it is reffered to, between Margaret and the Teachers. It was my favourite part. I felt for them and especially liked James, so I was impatiently waiting to see what will come from their plan, but the story left them at the point of hiding. I really wanted to see more - especially of Joy and maybe Celeste, but actually all of the teachers - to see the results of their resistance. I thought it would be interesting even to know more of Margaret's son and his relationship with his mother.
And then, in the last part of the book, it all had a weird turn. I can't set my mind about this. At one hand, I have to admit I enjoyed the retelling of the fairy tales with Margaret in them. But it all came just out of nowhere and considering the way the story was going, it left me rather unsatisfied. The first and the last part were separated, it was like they were from two very different reads. And like this, the message of the story is very mixed. I think I would love more if
1) The story progressed without any supernatural elements - following the actions of the teachers that, maybe with the help of the kids (just like Joy was doing) succeed to overthrow Margaret, showing her real face to the world.
or 2) Keeping the fairy tale and divine conclusion, but giving more hints of the presence of the supernatural along the way. Right now, the only hint the reader had was the brief meeting of Margaret with the orphans. I think this would make the transition more smooth and acceptable. If only the last chapter was instead in the beginning, I would have been more prepared of the fairy tale twist ahead.
or 3) Combining 1 and 2 - where the teachers' efforts entwine with the supernatural justice.
I liked the genre and the emotion in the book, but the story turn left me unsatisfied. From a firm 4 stars(which is I really liked it) in the middle of the story, by the end it was more like 3.50.

~~~
Предпрочитно:
Когато бях малка, книгата на Роалд Дал „Матилда“ и филмът по нея бяха сред любимите ми. Гледала съм го сигурно десетки пъти. Когато прочетох анотацията на тази книга тук, която разказва за – почти буквално – окупацията на едно училище от директорката, образът ѝ се сля в съзнанието ми с този на страховитата госпожица Трънчбъл; и така започнах да чета с идеята че ми предстои една „Матилда“ за вързрастни и от учителската перспектива.


Историята:
Маргарет Карбънкъл е свръхамбициозната нова директорка, която вижда себе си като кралица, и почти като богиня на новото си училище. Нейната единствена цел е да поддържа имиджа на училището чрез високи резултати от годишните оценъчни тестове – дори и това да значи да премахне от програмата всеки предмет, който не се включва в тях и децата да минат на строга диета от граматика и алгебра. Опиянена от чувството за сила, което позицията ѝ дава, тя не се свени да наложи абсурдно строги правила на учители и ученици и с наслада наблюдава как „поданниците“ ѝ са обзети от страх и отчаяние, докато накрая сами не се отказват от мечтите и достойнството си. Само една малка група учители ще се осмелят да възстанат срещу нея – но дали ще постигнат нещо?


Следпрочитно:
Книгата засяга доста наболели въпроси, разглеждайки отблизо образователната система на САЩ. Оказва се, че проблемите им са си доста универсални и ситуациите могат да се пренесат не само в други страни, но и в различни други професии и отрасли, които са започнали като едно, а с времето им е наложено да се превърнат повече и повече в бизнес. Сблъсъкът между администрацията и служителите, коренно различните им очаквания и подходи, тезата за „клиентът винаги е прав“ - а когато бизнесът е училището, а клиентът е ученикът – къде е правото; доколко са еднакви всички деца, та да очакваме еднакви резултати от тях – книжката задълбава доста по тези въпроси.
Заглавието ми беше доста любопитно, тъй като в началото нямаше голям смисъл, но още в първите глави се разкри, че това е сравнение с пазачите пред вратите на трудов лагер, като каквато се изживява директорката Карбънкъл. Сравнението си е доста силно, и още от това си личи голямата доза емоция, която авторът е оставил върху книгата. Нямам идея дали е бил някога в подобна на описаните ситуации, но някои места наистина сякаш говореше директно чрез героите си – особено в отвореното писмо на Джеймс. Емоцията в книгата е една от силните ѝ страни и наистина човек съпреживява и съчувства на младите учители, разкъсвани между желанието си да работят с децата и страха да не изгубят работата си. Същевременно обаче на места звучи малко едностранчиво, и е гарнирано с доста ирония, границеща със сарказъм.
Обикновено съм голям фен на дългите изречения – дайте ми фрази по половин абзац – ще ги изпапкам без да ми мигне окото. Но тук и на мен ми приседнаха малко, защото почти всички изречения бяха по половин-един абзац. Така или иначе, като цяло беше бързо и приятно четене-заради-самото-четене.
И така – обобщение досега – стилът и темата на книгата определено ми допаднаха, но начинът, по който историята се разви в крайна сметка определено не ми беше по вкуса.
В началото на книгата са представени героите, училището, проблемите, и всичко започва да се развива по един абсолютно нормален начин, ден по ден, и нищо не подсказва, че изведнъж в последната част на книгата ще се изсипят тумба герои от приказките да оправят нещата. Тази промяна ми беше твърде рязка и не на място.
По-голямата част от историята беше „нормалната“, където проследявахме тихата война – или Играта – между Маргарет и учителите, и определено по-добрата част. Наистина те те печелят за каузата – особено Джеймс – и с нетърпение очаквах да видя как ще се развие планът им да разкрият на света незаконните практики на директорката. Историята обаче ги остави на етапа, в който бяха решили да се покрият и поне временно да се правят, че изпълняват всичките ѝ заръки. Наистина исках целият план да се развие докрай, както и много от героите, които бяха представени, но сякаш не напълно – като Джой и Селест – да вземат повечко участие. Даже би било интересно да узнаем повече за сина на Маргарет и връзката между тях.
И точно в този момент, когато е всичко е скрито-покрито, дошла е Коледната ваканция, поне аз очаквам след нея да настъпи големият сблъсък и да се разреши всичко – историята се завърта - не на 180 градуса, а по-скоро на 560, след което поема право нагоре. Дори и аз не мога да реша какво е мнението ми за това. От една страна, трябва да си призная, че ми беше интересно да прочета преразказаните приказки с Маргарет в главаната роля, където тя се опитваше да изкупи вината си. Обичам приказки! Но наистина тук не им беше мястото. Сякаш началото и края на историята бяха от две съвсем различни книги. Пък и така посланието е доста смесено – в крайна сметка учителите не постигат никакъв резултат от своите действия, а да се надяваш на помощ от Хензел и Гретел при проблеми с шефа е малко нереално. Определено щеше да ми хареса повече, ако:

Цялата история беше без нищо свръхестествено. Учители, ученици и родители успяват да отхвърлят тиранията на Маргарет. Това би бил предпочитаният от мен вариант, още повече че сякаш натам се бе запътило всичко.
Да се запази фантастичната развръзка, но по някакъв начин да се подскаже присъствието на свръхестествени сили, за да не бъде сюжетната смяна толкова рязка. Сега има само една кратка среща на Маргарет със сирачетата, които по-късно се представят като Хензел и Гретел. Ако дори само последната обобщаваща глава за приказките беше в началото, щеше да омекоти нещата.
1 + 2 По някакъв начин усилията на учителите и свръхестественото да се преплетат (дори и без учителите да узнават за това) и отново да се стигне до заветния хепи ендинг.


В крайна сметка, тематиката и емоционалния заряд на книгата ме спечелиха, но ходът на историята не. До последните глави оценката ми беше твърдо четири звездички, което ще рече „Наистина ми хареса“, но до края падна на 3.50.

Full Moon

Full Moon - P.G. Wodehouse Full review/Пълно ревюClick, click :)

Следпрочитно:
Удхаус е един от малцината автори, които могат да използват все една и съща формула, и пак да им се получава. Колкото и много нещастни влюбени двойки да сме виждали преди в книгите му, пак с трепет ще следим съдбата им тук, подпомагана от съветите и подкрепата на Галахад.Добавяме и класическата армия от зли лели, както и диамантена огърлица, и коктейлът Удхаус е забъркан.
Всъщност, май това е първата ми среща с героите от замъка Бандингс. След пълната колекция на Джийвс и Устър, и единични истории оттук-оттам, си беше време.
Е, Гали не може да се сравни с Джийвс... поне за мен. Просто, веднъж човек срещнал се с Дживйс, трудно някой може да достигне нивото му. Галахад е по-скоро един врял и кипял, помъдрял вариант на Бърти Устър. Леко запиляните, влюбчиви герои на които помага са си все същите - купонджията Типи, хубавичката, но не много умна Вероника, бизнесменът Фреди, тромавият и добродушен Бил и дребничката силна Прудънс. Естествено, техните любовни истории не си остават две паралелни линии, а се впускат в триъгълници и разнообразни геометрични форми.
Освен Галахад, друг постоянен герой в Бландинг се очертава лорд Емсуърт, който е душка отвсякъде. Не би могъл да си намери пътя в собствената къща, дори и с карта, освен ако на нея няма отбелязано „Императрицата на Бландингс“ и рисунка на прасенце. Като стана дума за рисунки и императрици, това беше една сюжетна линия, за която беше жалко, че не достигна своя край. Винаги съм смятала, че уместната употреба на прасета в повествованието е голям плюс ( бтв, трябваше да отбележа това и в „Дяволче“ - там също има добра литературна употреба на свине). Мечтата на Кларънс е да намери художник да пресътвори образа на Императрицата, и точно като такъм Бил успява да проникне имението. Та жалко, че портретът на Императрицата така и не бе финализиран. Може пък това да стане в някой следващ роман. Известна утеха беше внасянето на огромна фосфоресцираща свиня в спалнята на девойката, което и доведе по заветното предложение за брак.

И така, с този и още един роман поех годишния си минимум от Удхаус. Максимум за щастие няма (макар че докторът, до който се допитва Типи Плимсол може да отбележи, че тежката Удхаусова интоксикация може да доведе до подобни халюцинации – смятам обаче, че лицата, които пострадалите ще виждат там, ще са доста по-симпатични)

~~~
After-read thoughts:
Wodehouse is one of the authors who can use the same formula again and again, and it still be as good as new. We've seen dozens and dozens of love couples in his books, and yet will be just as interested in their fate. Adding Galahad and his advice, the army of evil aunts and a diamond necklace and we have a classical Wodehouse cocktail.
Actually, this seems to be my first read from the Blandings castle series. After finishing everything there is about Jeeves and Wooster, and some stand alone novels, it was about time.
Well Gali is no match for Jeeves, at least in my eyes. Just, once you get to know the pure brilliance that is Jeeves, nothing and no one can reach his level. Galahad is more like on older and wiser version of Bertie Wooster. The rest of the characters are fine examples of our favourite types – the (ex) party monster Tippy Plimsol, the pretty even if not extremely smart Veronica, the shy and robust Bill Lister, Freddie the businessman, Pru, full of energy. Of course, their personal love story lines are not lines at all, but soon become triangles and other various geometry forms.
Beside the youngsters, the other main characters are Galahad, and of course Clarence – the permanent resident of the Blandings castle. Lord Emsworth is adorable in his own way, like when he is unable to find his way in his own home, even with a map – unless there is a pig drawing on the map. Oh , and let's not forget the Empress, the other character that seems to be constant in the series. Now that I mentioned drawings and pigs, I have to say I was a bit disappointed that the portrait storyline didn't get a conclusion. I've always estimated the proper use of pigs can really boost a story. (oh, and I forgot to note this in the review of Minx – there we had a good pig use too). It was a pity that the painted image of the Empress was never finished. But I hope that someday, and in some other book, Clarence's dream will be fulfilled .
Well some comfort was the presence of the same pig, covered in phosphorescent paint in the young Veronica's bedroom (which actually led to the eagerly awaited proposal).

And so, like this with this novel and one more, I took the minimum Wodehouse reads per year. Fortunately, there is no maximum (tho the doctor consulting Tippy Plimsol may argue that the exess use will cause halucinations. But I think in this case they will be way more pleasant than the ones in poor Plimsol's case. )

Душа

Душа - Aleksandrina Zhelezova Full review/Пълно ревю - click :)

Следпрочитно:
Наистина приятна изненада! Особено имайки предвид известните предразсъдъци, с които пристъпих към книгата. В края на първия том се чудех повече дали не би било добре Дара да инвестира в кранче към бедрената си артерия, отколкото за съдбата ѝ. Още от началото на книгата обаче тук действието ме въвлече. Колкото „Кръв“ ми беше бавна и протяжна, толкова „Душа“ е стремглава и препълнена със събития – чак първата книга в един момент изглежда само като прелюдия към случващото се тук, и на човек му се приисква нещата да бяха малко по-уравновесени. Това предполагам се дължи донякъде и на разликата в обема -“Кръв“ е с около 60 страници по-дълга.
Почти във всяка глава има разкрития, от повечето от които останах наистина доволна. Абсолютно всички герои, представени в първата книга, взимат участие тук, и то дейно – а освен тях и още няколко новопоявили се в това томче. Пътищата им се преплитат непрекъснато, решенията, които взимат, променят съдбите им. Вече наистина това са герои, които представляват интерес, герои, заради които си струва да четеш по-нататък.
За мое съжаление се потвърди, че това не е стилът, при който изпитвам удоволствие, докато чета - макар че от моята гледна точка имаше подобрение.. Имаше някои моменти, които наистина ми харесаха – диалозите ми допаднаха повече, отколкото тези в първата книга;имаше намеци за хумор(който болезнено ми липсваше) сравнението за измеренията с топ листи беше добро и уместно, а някои епизоди - особено с Крис – ми станаха любими. На първо място – епизодът с кафето (ооой, добро демонче, мило демонче, носи кафееее ^____^ ), после – надразнен Крис издевателства над мотора и размахва чорап пред лицето на Сам. За протокола – поне засега той не ми е от любимите герои, но моментите с него определено бяха най-добри. Плюс пилето (на) жар.
Разкритието за миналото на Лилит също беше интересно (особено това за зестрата ми хареса), но фактът, че буквално беше повторено два пъти дума по дума на различни места в книгата уби удоволствието. Пък и постоянните вметки в скоби по-скоро ме подразниха, а структурираните по този начин моменти:
„Отчаяние.
Отчаяние.
Отчаяние“

или

„ЗЛОБА!
ЯД!
ЯРОСТ!
Но мълчеше...
...и стискаше зъби.“

те по скоро ме караха да врътвам очни ябълки към тавана, отколкото да почувствам напрежението и емоцията на дадена ситуация. А употребата на "снага", "нозе", "порцеланова кожа", "чиста душа" и подобни до известна степен мога да толерирам, но в един миг и те водят до гореспоменатото таваносъзерцание. Е , въпрос на вкус, казало котето...
Но дори и по този параграф „Душа“ надмина предшественичката си.
В края на книгата всички карти са свалени, тайните са разкрити; всички играчи са ясни, но последните ходове още не са разиграни. Някои неща си останаха недоизказани, макар че имаше хинтчета за тях. (оуу, да не би Еви да е хванал еднопосочен надолу? Честно, ако бях ангел и имах колега на име Евиан, нямаше да спра с подмятанията какъв се пада на Ева).
А аз пък в крайна сметка преминах от отбора на хората, които не щат да се занимават повече с тази поредица към този на любопитните да разберат какво става по-нататък, не ме срам да си призная. Надявам се положителната (поне от моя гледна точка) градация да продължи и третият том да не ме разочарова, защото към него ще пристъпя с високи очаквания.
„Душа“ има от мен оценка ~ 3.60 , но с чиста съвест закръглям на 4 от 5 звездички. Своята роля изиграха елементът изненада, както и това, че все пак "Кръв" я лиших от няколко стотни.

The Prodigal

The Prodigal - Michael C. Hurley This book was a bit hard to review for me, because I kept having ups and downs in my opinon.

The story circles around our main character - Aidan, who loses his job as lawyer and is forced to go live and work oon a small island. The books goes with a slow start after revieling something like a little tale before the first chapters, leaving you to wonder how this will fit in the rest of the story.
I don't mind slow starts. Not that I am a fan of them, but I know well enough that a real gem of a story can be hidden later in the pages. This was the case here. The book slightly bored me for the first about 100 pages, even of the authors style was beautiful, realistic and like painting a picture. It all made it a nice read and helped me going. Things changed suddenly after the episode with the bar fight, when my interest to the story was reborn once again and didn't leave me till the last page.
My heart grow warm to many of the characters, and especially to what I started to call the Crew - the four ones on the board of the Prodigal. Aidan, Molly, Marcus, Ibrahim - I loved them all and I felt for them through every page.
I loved how the different storylines enterwined, I enjoyed the blooming love between Aidan and Molly, the humour is some of the dialogs and the characters of almost everyone. But what I loved the most was that the book gives you the chance to choose - if there was a magic and miravles behind all that happens or not. I love sotrylines that go on the edge like this. Also, the use of the legends and tales was great and captivating. The mystery surrounding the boat was beautiful and well developped.
However, there were at the same time many things that annoyed me, apart from the slow beginning (if it wasn't only for it, I wouldn't drop the rating)
-this is a book about sailing, and it is great! But I felt the need of some underline notes. I know some total basics like a nautical mile, but other terms left me wondering. It wasn't a problem to grasp the whole of the story, but still annoying. I think I wouldn't be the only reader who'd feel like this. I know many people don't like sidenotes, but they are easy to skip, and yet very useful if you decide to go through them after all.
-the Vatican. It is just with sooo many books in the later years that go with a Da-Vinci-code like conspiracies, that when this came up in the book, I started eye rolling. Thankfully, it didn't become a main part of the story lines, but it could have been left on the level of the "battle of the ships", without adding an extra spice. Because, as I said, I loved the use of the legends! I was even hoping for more of it.
-the death of one of the characters. It just saddned me so, and I rate books on how I feel.I felt a bit better after the "return from death" of another character, but even so.

To wrap it all in the end - it is a beautiful story. It has love subplots, but is not a romance novel. It talks about faith and finding yourself and finding a home and place to go back to, but is not a book of the type "Change your life (in 9000 easy steps)" - that I hate by the way. It has real adventure and great mystery and I can say I enjoyed it a lot. If you don't mind the points listed above and don't see them like flaws, you'd like the book even more than me.

Пробуждането на Атлантида

Пробуждането на Атлантида - Alyssa Day Full review/Пълно ревю - Click, click :)


Следпрочитно:

Още от самото начало си беше ясно, че тази книга ще ми хареса повече от предходната. Най-малкото заради главния мъжки персонаж, Вен (или лорд Венджънс, но ако само можеше да си види той името, изписано на кирилица, щеше завинаги да си остане само Вен) ми беше по-интересен от брат си в първата. Вярно, пак си е типичен алфаджия, но с тази поредица си знаех с какво се захващам.
Същото важи и за неговата изгора тук – Ерин. Райли си беше скучничка, докато младата вещица беше къде по-интересна, и не само заради силите си. „Певица на скъпоценни камъни“ звучи малко тромаво, но си беше интересно като концепция. Иначе, очаквано, романсът между двамата беше на ниво зайци.
Това, с което книжката си спечели преднина пред първата, е че по всички показатели историята беше по-развита, по-усложнена, и съответно – по-интересна. Анубиса очаквано отново излиза на сцената, вампирите си правят мизерии, Данито (вампирът двоен агент) се появява току да му се порадвам и ВнП (тук Войните на Посейдон, не Властелинът на пръстените, и със сигурност без алюзии с ДЗП) не знаят какво да го правят. Но не е само това – при вещиците също се бърка някаква каша (I can feel it in my thumbs, something evil this way comes), при шейпшифтърите също мирише на гнило (или на мокра котка, може би).
В първия том имаше разделение на главния герой – и на останалите ВнПта, които си бяха повече или по-малко безлични. Тук освен Вен от ВнПтата доста активно се включват Синчец а.к.а. Джъстис и Аларик, а.к.а. Моят любимец; присъствието и на Дани е доста осезаемо. Личните истории на героите, чиито книги ще дойдат занапред, се преплитат с основния сюжет като така хем се осигурява по-плавен преход, хем разнообразяват нещата, хем дават храна на фенгърлките, което е нещо много важно. Автори, хранете си подобаващо фенките, и те ще ви бъдат верни до гроб.
И така, плюсовете са : по-развит и заплетен сюжет, с някои доста интересни врътки; участие на повече герои; по-интересни и динамични битки. Минусите са си същите като в първата книга – Алфа зайци + доста отворен финал (гневен рев откъм рова с фенгърлки. Хвърлете им малко фенфикшъни да ги успокоите. Или книжлето с новели от света на ВнП)
Давам на тази книжка три звездички, както и на първата, но наистина, разликата си е както между три на релси и и 3.40.

~~~

After read thoughts:

It was clear for me from the beginning that I would like this book more than previous. Simply this one is for Ven, and from the first volume he captured my attention more than his brother. Sure, he is the typical alpha and this can be as annoying as it gets, but still more interesting.
Same goes for Erin. Riley was a bit boring while at least Erin's powers are quite cool. The ability to control gems and hear them sing def is more original than most things you can find in para romance.
Of course, the love story was of the rabbit type. And I don't mean soft and cuddly bunnies, just for hugging. You know. Rabbits. Rabbits do what they do best.

So what actually made this book better than the first was the fact that the story and the characters were more complicated and more entwined than in the first. Volume one was about Conlan and all about him and the rest were kind of... faceless. Now we can really see more of Justice and Alaric, and Daniel – and since I love them all, this makes me happy :) More action from the mysterious double agent, the blue haired beast and the poor little tormented high priest. Poor thing. Knowing that Alaric's book is in the end of the series, it is sort of mean to start his love story from now, but interesting nevertheless. It all result for a lot of fangirl food – dear authors, remember to feed your fans and they will love you and follow you forever.
The mix of vampires, atlants, gods, witches, shapeshifters, fairies and whatever seemed a bit intimidating at first... but it is actually working out and I don't mind it. The story is getting nice and complex, with some serious twists and cliff-hangers – especially in the end of the book. Can you hear the fangirls roar? Let's throw them some extra novels.

Why do I have the feeling I'd love these books more without the romance?
Anyway, again 3 stars from me, but let's say if the first book got 2.75 this one scores 3.40.

The Hangman's Replacement: Sprout of Disruption

The Hangman's Replacement: Sprout of Disruption - Taona Dumisani Chiveneko Full review/Пълно ревю - Click, click :)
Free health care. A rural man. Death row. Soul disease. Organ traffic. Gallows. Lion attack. A mercenary lawyer. Stray lightning bolts and falling stalactites. People who also move things. Murdered beer and naturally flavoured beef. Allergies for certain plants. A baking recepe. And more. What on earth could possibly bring all these together?Vines. The vines of a plant that seeks flesh and can develop a certain taste for a meal. With roots that dig into the soul and burn it in the flames of its blossom.

This book... is a weird book. I don't know what to call it. A horror story? Thriller? Mystery novel? Science fiction? No idea. But amazing would fit anyway.

Not so long ago, while browsing wiki, I came along a drawing style they called "fantasy hyper realism". I think this would fit as well, even perfectly so. Because you read, and it is so queer, and weird, and absurd and yet so undeniably real.

The story starts with Abel Muranda, a rural man who would do anything to save his family from starvation and disease. He is led in the city with the ambition of becoming the replacement of the hangman who retired few years ago - without noticing the strange line of events that brought him to it or the almost disturbing haste of the Zimbabwe's elite. Because if it's for his family, it is all worth it.

Next to him many other characters show up and unwind their own storylines. I thing I've never read a book with so many side notes. For maybe the first third of the story I was thinking that if all of them weren't so nice and easy to read, and so entertaining by themselves, they would bother and confuse me. But as I halved the book, I realized something.

There are no minor characters.

There are no subplots.

These are not side notes.

These are hints.

From this moment, I started hunting them down. Hey, you've ever watched Midsomer Murders? You've noticed how sometimes they just forget to solve the death of one of the dozens dead bodies? Frankly, here I doubt that even one word was placed without being carefully weighted. Everything tangles and entwines, just like the vines of the terrifying plant that holds everyone prisoner of their own guilt and fears. And yet it all forms the perfect pattern.

The reader goes on and collects pieces - Abel. The natural, illiterate, still very inteligent Abel, who is wrapped in simplicity and mystery in the same time. The man in the center of everything. This would be the center piece of the puzzle, I have little doubt about it. But what goes around it to make the full picture? How would fit the inventor, fascinated with the means of death, and the genious, whose brain never sleeps? The woman who offers herself, searching for love and the one who seeks revenge after finding and loosing the love she had? The lawyer who communicates with the world via paper packages and the shadowy characters who seek to sacrifice in order to save their souls.

And I still am not sute how they fit together.

In the annotation, the author says that this first book is a collage. I'd say that the whole series is a puzzle and the first part gives us a good handful of the most important pieces, and yet we are still unable to perceive the whole picture. So here I will give you and advice - from the very beginnig, gather every little piece of information, every hint, every image, every note. You don't know when you will need it.

I can't even begin to expain you how it felt when some pieces of the corners started coming together. Nor the shock and desperation that overcame me when the terrible words The End showed up when I thought I had at least 20 more pages! Now, that was cruel.

I can't descibe the evil -and bored- genius who in this book sets in motion at least half a dozen carefully navigated chain reactions that self amplificated with every page. Nor I can figure who and how ill be able to stand against him - and this excites and scares me to no end.

In the end, I can't say "If you liked .... read this" simply because I can't think of anything like it. But read it, please do. I don't know if anything got clear from this mixed up review, but one thing I hope got through: I can't recommend this book highly enough. Read it. Your mind will thank you just like your taste buds would if you treat them with naturally flavoured beef.

Приказка-игра: Голямото приключение на малкото таласъмче

Приказка-игра: Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков Full review/Пълно ревю - Click click :)


На задната корица е изписано предупреждение - ако сте фен на Лиско, Мечо Пух и Алиса, то между тези корици ще намерите нова любов. И така си е :) Обожавам Лиско и просто от раз ми стана ясно, че те двамата с Таласъмчо много ще си допаднат. Опашките им - и те също. На доста места стилът на книжката ми напомня и на разкошотиите, които твори Борис Априлов - но тук го няма онзи отенък, от който ти става полухубаво, полутъжно, когато прочетеш как зад тъмните стъкла на очилата пяната имаше цвят на скръб. И в случая, така и трябва.
И така, разгръщаме книжката, готови да поемем на път с Таласъмчо! Но първо - ооо, картинки! Топчо обича книжки с картинки. Илюстрациите на "Голямото приключение" са дело на различни художници от цял свят, всяка от които носи собствения стил на автора си. Получава се един страхотен пъстър албум, който може да се разглежда дори и само като артбук, където различията не само не си пречат, но и се допълват. Просто си е кеф да седнеш и да разглеждаш, и да се правиш, че не можеш да четеш - и да зяпаш само картинките и да се кефиш на ластичката с Хелоу Кити на учителката Драконка, горската карта на бюрото в Бюрото за изгубени вещи или съкровищата в Къртичковата пещера. Аз си имам и любима картинка - тази с Бухльовците. Кръстих ги Чеширските БуХЛи. :)
След първото прехвърляне на илюстрациите даже се зачудваш - как е възможно толкова много и различни места и неща да намерят място в една книжка, пък било и тя за Голямо приключение. Но оказва се, че може. И всичко си пасва заедно така добре, както може само в най-фантазийните от всички приказки.
Добре, оставяме картинките... засега. И тръгваме на път. Независимо дали читателят ще тръгне да броди сам, или заедно с някое малко смело таласъмче, в края на всяка глава трябва да взима важни решения - накъде да тръгне и какво да стори. И се започва едно бясно премятане на страници и подскачане между глави, и връщане назад и почване наново. Комбинациите, по които може да са построи Приключението от тези 48 епизода, за да се стигне до един от двадесетте края, са близо 100 - както казва авторът. Аз още не съм ги минала всичките, въпреки че стигнах до всички възможни краища на историята - определено има още за приключенстване. Но, като се изключат един-два случая на коремчобол, всички пътища завършват добре. Защото по тях върви едно таласъмче с добро сърце.

Останах с впечатление, че всички "изигравания" са доста добре балансирани - като брой на епизодите, които влизат във всяка игра. Така хем на младия приключенец няма да му се досади, хем на неговия спътник в играта - ако трябва да му чете, - няма да му се налага да прави почивки за чай (освен в главата на гости на Дядо Мечо, разбира се). Книжката е много подходяща за "home schooling" - домашно обучение. Всъщност, не само подходяща, но и създадена за това - на последната страница има списък със съвети (от книгата, продиктувани на автора) как четенето да стане по-интерактивно. Поуките и изводите от приключенията са хубави, запомнящи се, симпатично и ненатрапчиво казани. Оформлението на книгата е много добро - твърди корици, шити, а не лепени страници, гланцирана хартия - ще да издържи много размятания :) Единствено ми се прииска шрифтът да е по-едър. Не от възрастна гледна точка - и баба, и дядо с очилата ще се справят. Но книжката е предостатъчно интересна, за да представлява интерес не само на деца, на които ще им четат, но и на такива, които могат да си четат сами (ами че тя и на мен си ми беше интересна, и не си я давам, нищо, че съм минала таргет зоната с 15 години). От наблюдения - ситният шрифт може да действа разубеждаващо на малкия читател. (От спомени - не помня. Но доколкото си знам какво лапе бях, на мен най-големият ми проблем би бил да отида на посочената глава, а не да продължа с другата на страницата.)

А когато стигнете до края - един от краищата - или просто отгърнете задната корица - там ви чака - изненада! Таен код! Ама наистина е много таен, толкова, че колкото и да се мъчите, няма да го отгатнете. С това ключе се влиза в специално тайно местенце на сайта, където чакат още изненадки. Едно голямо браво на автора, че е свързал нещата така, и продължава да държи интереса жив, дори и след като кориците се затворят. А изненадките също са тайни, и трябваше да си бия две шамарчета, та да не ви кажа любимите си. Затова, намерете си пътя до тайното място, че да мога с чиста съвест да ви ги кажа - не поддържайте насилието над Топчета :D

И чакайте, още не съм стигнала до най-хубавото - в електронен вид книжката е достъпна съвсем безплатно. Само няколко клика ви делят от една приказна прочитна игра - ето тук http://prikazka-igra.com/index.html . За това - едно още по-голямо от предишното браво. И благодаря.

Така че, ако имате близки или познати, чиято възраст все още се изписва само с помощта на една цифра (или съвсем малко над нея)- ето ви идея за подарък. Ако вече сте от тежката категория, едва ли ще мога да ви убедя да си вземете лъскава книжка с твърди корици. Но ще настоявам и ще тропкам с краче, докато не идете и не я погледнете в сайта поне. И не си припомните колко е абсурдно, и фантазийно и така хубаво да прочетете книга, където винаги всичко свършва щастливо.

Beware the Hawk

Beware the Hawk - A. O'Connell,  N. Morges (Editor) Full review/ Пълно ревю - Click, click :)

Следпрочитно:
Следпрочитно, това не е история на френската съпротива. Но Е история за една съпротива, макар че до края не става ясно каква и за какво - и срещу кого се бори.; а също така нашият куриер и водач в историята така и си остава неназован. Розовото момиче разказва, води те, куцукайки, през Бостън, понякога мисълта ѝ и се отклонява назад, понякога плахо наднича напред. И ти я следваш, и гледаш да не се изгубиш в снега, така както се случи с Дани, и се ослушваш да чуеш кой ще каже вярната парола - "Пази се от ястреба".
Въпреки че, кажи-речи, нищо не става ясно, четенето на това книжле си беше удоволствие. Дълго е само 41 странички.Това е от този тип четива (на които напоследък ми върви), които са за един дъх, докато се поклащаш по завоите на извънградския автобус например (или докато чакаш градския - времево може и да е едно и също). Май и точно това е пълп фикшън.
Докато четях, ми беше изключително... цветно, като в онези филмчета или снимки, минати през фотошоп, или - ето, намерих точното сравнение - така, както виждаше Джон Доу от сериала. Сещате ли се? Всичко е толкова черно-бяло за фон, като се почне от готината ноар корица, през нощта, когато я събуждат за новата задача; в целия Бостън, сив и кален, докато не го покрие бялата снежна пелена и във вихрушката направо ослепяваш. И насред далтонистичната картинка, блясват цветните петна от текста. Розовата коса на куриера. Оранжевите кецове на Лео. Проблясващият екран на айфона. Кръвта по белия сняг.
Все пак, през по-голямата част от историята, си мислех, че ще я оценя с три звездички - хареса ми. После, на 37 страница, я оцених с 4

Evrything seemed to be covered in powdered sugar, and I knew then that I could not spatter a white world like that with red.

След това, на най-последната 41 страничка, на най-последния абзац, реших, че ще е 5. Не защото я спечелих, не и заради ярко розовия автограф, който сега изглежда още по-намясто, отколкото когато я отворих за първи път.

Do you know? It's not like I'm going to get a chance to tell anyone, right? I recognize that iPhone. I know why you're here.

В заключение, първо - не се доверявайте на хора с айфони. Второ, това е едно бързо студено коктейлче, от тези, които стават все по-добре към дъното на чашата. За задачата, която му беше поставена, Ястребът се справи отлично, затова и в последния момент си завоюва високата оценка.

~~~~
After read thoughts:
Well, this is not a stpry about the French Resistance. But still, this is a story about a Resisitance - tho till the end we still don't know what is this organisation and what is it resesting to - and our storry teller and guide is left unnamed too. The pink girl leads as, limping, through Boston, sometimes her thoughts go back in the past, sometimes the run shyly forward. And you follow her, carefully, watching not to get lost, like Danny in the blizzard, and listen to hear somewone saying the code words - Beware the Hawk.
Even if little became clear, it was still a pleasure reading this. It is only 41 pages long. This is one of those reads ( that I tend to pick lately) that are perfect for reading at once, while in the bus (or waiting for it). I guess this is a part of what pulp fiction is all about.
While I was reading, I was imagining the scenes all in black and white, with flashes of colour - like those photoshop edited pictures. Or - have you seen the John Doe TV series - the why he was seeing. All in monochrome (the cool noir front cover gave a good start to my imagination); Boston is all gray and muddy, untill the snow covers it in blinding white. And in this black and white picture, the colour trails just burn your eyes - the pink hair. Leo's orange snickers. The bubbles on the iPhone's screen. Blood on the snow.
But even so, for the most of the story I thought I would give it 3 stars - I like it. It just seemed too short to satisfy my curiosity. And then, on page 37, I decided it was worth 4 stars:

Evrything seemed to be covered in powdered sugar, and I knew then that I could not spatter a white world like that with red.

I went one, up till the very last sentence on the very last page. And after reading it and closing the book, I rated it 5 stars. Not because I had the luck to win it, or because of the authograph in bright pink glitter (that now seems even cooler after reading the text)

Do you know? It's not like I'm going to get a chance to tell anyone, right? I recognize that iPhone. I know why you're here.

So what can I say in the end? Be careful with people with iPhones.

I rate books based on how I feel in the moment, on my expectations and how the reads live up to them. This short novel did surprisingly well. It was like a fast drink, that was getting better to the bottom of the glass. I really enjoyed reading it, and liked the ending as well, even if so much was left clouded in mystery. So fo all of this, the Hawk earned a highest grade.