topcho

Full review/ Цялото ревю Click, click

"The prince of Exiles" starts shortly after where the "The Prince of Ravens" left. There's one small, but very important difference though - here I am not torn between hugging Raven and hitting him with something really heavy. In the first part, I really enjoyed reading about his struggles, but all the time I was all like "Oh. please, oh, please, oh please, don't make anything stupid!"Here and now, Raven is slowly developping into a true Prince, a true leader... and it all makes my fangirl heart so happy! :D There were quite other things, that helped, too:
Friendship. I immensely enjoyed the relationship between Raven, and Tomaz and Leah. And in the first book - especially with Tomaz - it really made me cry at some parts. Here, things get even cuter, with Raven trying to figure out what friendship really means. And we're adding the other Kindred he communicates with - like Davydd for example. Oh, in the first book, I wasn't sure how I felt about him, now I know - I absolutely love him! Then is Goldwyn - oh, dear, that man was amazing, tho some of the conversations with him were such a brainf**c that I felt sorry for the poor Raven. Some things that I didn't quite get from the first book, now became more clear - like Leah and Davydd's past for example.
And romance! Yay! Now this is something I really missed. Leah and Raven were so cute and akward and silly together, and their rare moments made me melt.
Raven in charge. Okay, it's just he was so awesome, in the city of Roarke, or in the tunnels, or standing there and giving that beatiful speach, and racing and ....err... well girl needs her hero, lol! But it was really cool to watch him grow, from denial to belief, and he spoke with so much zeal and passion, to the point that you, as a reader, feel proud and so happy for him.
Bad guys. Yup, we need them. As mentioned, I just didn't have it in my heart anymore, to keep bad feelings for Raven. And this is good, because I just have a limited amount of hatred - and I needed it all to go to Henri Perci. And at one point, Leah too.
Twists and turns, and spins.... The end was - oh, dear. For some parts of the plot, I had a good guess - like Davydd having a Talisman - and the hope that HP will be a bad guy, but the last chapters left me with my jaw dropped and eyeballs scattered all around.
Ahh, and maybe I should add, that I have a fangirlish fascination for the moments where on of the main characters gets hurt and the other is all worried and takes care.
The one and only thing that didn't make me happy about this book - is it just me, or they Midwinter celebration was quite in the spirit of Christmas? Presents, evergreen trees, holy, wreaths? I decided not to make analogies and pay attention to how the Kindred imagine the hell in the first book, but really, I think something new and different could be put up instead.
And in the end - the cover. I usually begin review with few words for the cover, but this time I will end with it. The art is really good and the artist is undoubtedly very skilled. But when I first saw the book, my thought was "Heeey, where's my pretty boy!" As I went reading, I figured out that this is probably Geofred but it didn't make sense to me. He stays in the shadows for the good part of the book and it is Tiffenal Raven is against. And when I closed the book after reading the last chapters... it made perfect sense. The prince of Eagles deserved it like no other to be there.
And now, I just hope that the next part will be out soon. Ooh, and I so hope it'd be called "Prince of Veil"! The end of the book triggered my imagination and it is now running wild. And one other thing that I am dying to find out is Raven's real name, that was taken from his Mother. Oh, I hope it is a good one!
And as about recommending - this series has the kind of books that got me so so so frustrated that some of my best book-loving friends are not good enough in English when I know that if they read it, they will absolutely love it. I did however drop a word about it to my English speaking friends and I even envy them a little for the awesome moments when they will get through the story for a first time.

Click, click

Следпрочитно:

„Човекът, който обичаше Стивън Кинг“
Неочаквано за мен, едноименният разказ от сборника спечели най-много симпатиите ми. Неочаквано, защото, да си призная, никак не обичам Стивън Книг. Давала съм му многобройни шансове, но нещата между нас просто не сработиха. Което ми напомня, че трябва да си дочета Линдквист.
Обратно на темата обаче. ЧКОСК беше пъстър и въвличащ, изпъстрен с много перфектно напаснати детайли и заигравки с действителността. Всичко това ме изкефи на макс. А подозирам, че феновете на Стивън Кинг биха се изкефили дори повече, защото съм убедена, че в разказа има повече скрити препратки, отколкото успях да открия. (Да речем, заглавието на разказа препратка ли е към "Момичето, което обичаше Том Гордън"?) Всички герои бяха така живи ( искам да кажа, и тези, които иначе не са си живи), че следващия път като съм в София и оглеждам "Славейков", сигурно ще търся сергията на Силвана.

„Арлекин“
Лично за мен този разказ беше черно-бял и в главата ми беше с комикс балончета за репликите. Още началната сцена носеше едно ноар усещане, а после дадох направо контраста на макс, докато всичко стана черно-бяло, докато стана като манга. Стори ми се много подходящо предвид тематиката.
Азиатската мистика се смесва умело с едно познато ежедневие. Престъпник -психопат (в ролята – Мориарти от новия „Шерлок“. Особено гласчето.), детектив, който диша никотин, а във вените му тече кофеин. Игра с прекомерно големи залози. Топчо потрива доволно ръчички!.....

„Котешкият господар“
Този си го харесах още от заглавието! И тук имаме сблъсък на култури и морал, но доста по-драматичен, отколкото в „Арлекин“, а пък красивия фон, на който се случва всичко, още повече задълбочава контраста. Главният герой, Калунга, печели веднагически читателите за каузата, а по-други параметри и читателките. Обявявам го официално за любим герой от книгата!
Освен това, на изключително задоволителния финал се почувствах като Симба на Прайд Рок, изпълнена с мрачно задоволство. Муахахаха.

„Към ада“
Категорично един от най-силните и най-въздействащи разкази в сборника! Не мога да определя кое беше по-разтърсващо – ретроспекцията или жестокият финал. Но просто няма как да не страдаш с Иво, да не поддържаш ръката му, когато я вдига, а накрая да не крачиш редом с него. Прирева ми се.

„Благословеният, вещицата и дяволът“
Заедно с „Човекът...“ това е най-богатият и развит разказ от целия сборник. Може би даже най-най! От различни ревюта, които бях чела, бях останала с впечатление, че няма да ми хареса, но за пореден път съжалих, че пристъпвам към нещо с предубеждение. Как да му отправя каквото и да било обвинение? Всичко си му беше на мястото, на точното място и в точното количество. Венефика беше уникална героиня и по своему пленителна. От споменатото трио в заглавието тя най-добре представлява всичко, което историята е – кръв, съблазън и поквара. Както и факта, че накрая всеки е прецакан от някого.

Full review/Пълно ревю - Click, click

Основната идея на книгата и завръзката са си интересни – за Дара и неконтролируемите ѝ, граничещи с проклятие сили. Същото важи и за намекнатото от пророчеството в самато начало – за отрочето на демон и човек, което ще има власт над живота и смъртта, и ще може да сътворява, както сам Бог. Но някакси събитията, които в хода на повествованието трябваше да развият тези идеи, не можаха да ме заинтригуват – нито инцидентите с приятелите на Дара, нито библиотечните моменти, нито общо взето болничните. Трябва да призная обаче, че нещата малко се промениха в последната около една четвърт от книгата. Появата на майката на Дара и разкритията, които направи тя, ме хванаха неподготвена. Горе-долу от този момент нататък сюжетът на книгата започна да набира скорост и бавно, но сигурно, да става по-интересен. За съжаление обаче, това не беше достатъчно, че да мога с чиста ръка да закръгля финалната си оценка към по-горния знак.

Наричат тази книга „българският отговор на „Здрач“ и „Дневниците на вампира“ . Подобни сравнения наистина мразя, но ако бях обърнала внимание по-рано, сигурно нямаше да пристъпя със същите очаквания, тъй като не съм фен на „Дневниците“ в книжна форма и на „Здрач“ под никоя форма. Въпреки че „Кръв“ като история няма нищо общо с нито едно от двете гореспоменати произведения, наистина ми напомни на тях. Най-вече като стил на писане – макар че не мога да посоча какво точно в стила на писане, но при всички тези книги той не можа да ме хване. „Кръв“ не е дебела книга, но ми отне доста време да я свърша, като понякога минавах поредната глава повече от упорство, колкото от интерес.

Героите. Някои ми бяха по-интересни, други по-малко, трети пък хич, но никой от тях не можа изцяло да ме спечели за своята кауза и да ме направи съпричастна. Едно почти-изключение беше Фил, но това може да се дължи и на факта, че по-това време бях подвластна на чара и на един друг литературен съдържател на бар (True Blood, anyone?). Но наистина, това беше героят, който ми стана най-симпатичен.

В заключение: „Кръв“ комбинира доста добри идеи с бавно и в известна степен затормозяващо развитие на събитията и стил, който на мен лично не ми е съвсем по сърце. Щеше ми се да дам повече, но реалната оценка за това, доколко ми хареса книгата, си е две звезди.

П.П. Прочетох „Кръв“ някъде през пролетта, а преди няколко часа завърших втората книга от поредицата. Не е особено редно да си пренасям впечатленията от нея върху първата част, но „Душа“ наистина ме изненада изключително приятно. Това, естествено, не може да промени мнението за „Кръв“ (водата под моста си изчете... т.е. изтече), но променя нещо друго – сега без угризения мога да препоръчам тази книга на този, който може да се зареди с достатъчно търпение, че да стигне втората.

А ето и за втората - click :)

Full review/Пълно ревю - Click, click

If reading is anything like eating, then you could have heard the “nom-nom-nom” sound while I was stuffing myself with this yummy mix of epic and fairy tale-ish fantasy, flavoured with characters, that I want to hug and hit very hard in the same time.

I have to say, the way the annotation was set, I thought the story would start a little differently. But once I got into the book, it doesn't really matter, as it just sucks you right in.
The main lead, the Prince of Ravens, is an awesome character. And I don't just mean the cool powers of the Raven Talisman – he just was so believable in the way he acted, thought, spoke and felt. The way he felt about his mother and about the Kindred. His undying loyalty for the Empire and his despite for everything and everyone that opposes it. Yup, it was so frustrating worrying about him, that he would do something so amazingly stupid AGAIN and he kept me on the edge the whole book. But it was how things are really supposed to be. One can't change his heart and mind over night, and this is why it was so good reading about his struggles.
Tomaz and Leah, the Ashandel and Eshendai pair (by the way, love the sound of it) are sweethearts too. Well, especially Tomaz – only hugs for him, but still some kicks for Leah. I really enjoyed each and every moment with Tomaz and Raven, especially the ones over the fire, and in the end of the final battle. I just have a soft spot for big brother/father figures, and Tomaz was just perfect. I am not sure I liked how in the end his debt was revealed – true, it was really important for the plot.... but I am sure that even if it wasn't for his past debt, Tomaz would still have believed and cared for Raven.
Leah was quite cool too, tho I had the feeling sometimes, that she and Raven didn't really act their age, but more like small children. However, I'm aware that is far more often and believable for grown ups and teens to act childish than vice versa. And I can't deny that it was fun to read :D Still... I would love some romance next time :D
The story is set in the land of Lucia, ruled by the immortal Empress. One could say that there are many details that sound almost like a cliché – the evil queen, the seven children, the youngest son, the city in the dark, prophecies, heirs and so on. But all of this just makes it more fairy talish for me and I love my fair share of fate ans symbols now and then. And it is also mixed with so much awesomeness – like the Talismans, the bloodmagic, daemons and Children and everything. I was absolutely in love with the idea of the seven Talismans from the very beginning and it was cool that by the end of the book we got to know so much more about them – and surely more is to come.
And the battles were epic – really this book here can proudly be called “young adult epic fantasy”.
Last – but not in importance – the fun :D I love to laugh when I read and if a book managed to make me do bought while going through the pages, then it was most likely awesome. There were so many moments that made me giggle, but if I have to pick my favourite ones... that would be Raven's dreams. I don't know why, but the “he could have pet eagle if he wanted” and the pouty, stupid looking cloud made me laugh so hard. I hope there are more of the Prince's dreams to come in the next books!

Overall, The prince of Ravens was awesome. It was a fast read, simply because I enjoyed it so I couldn't let go. Extremely well deserved 5 stars.

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books

Overall, Behold a dark mirror, was a unique, strong and beautiful read.
Story:
In the future, the teleportation is not only possible, but rules almost every aspect of the human life. In this world, the smart chemist Jenus accepts to run tests on a weird soil sample. And after this, the whole Hell goes loose. Nero is a self-forced hermit on a lonely planet, with only Cheshires to keep him company - weird but undoubtedly inteligent energy beings. Kebe is a rebel who wants to bring down the Tower and ConSent - powerful monopoles and instituitions. One diary adn many dirty secrets
After thoughts:
As I said, this book was not what I thought it would be, but still it got me fascinated. The story and the plot are truly unique and I think this book will stand out in my wrap up in the end of the reading year. Every part of the storyline was believable, to the point it gets somewhat scary to thing what would you do if you were one of the characters. All of our heros - Nero, Kebe, Jenus and all the other that came and went, felt real with all their goods and bads, and it was so easy to feel for them - and this made it so much harder to get over to what happened to them.
The novel captured me in the beginning with the two storylines. Both of them was inetersting enough for me not to feel bad when I had to leave Jenus and read about Nero and vice versa. The plot for the bigger part of the book revolved around the journal, and this bored me a little, because thrillers abour conspiracy and politics and power are not much my choice of read. By the middle of the book, the pace really slowed down and so did my reading. Things got back in tracks when the main characters finally got together on Virgil and the final stages began.Then, the very last chapters, were really full of events.
The language of the book was beautiful and rich. It kept me going on even when I was getting bit bored with the story. Apart form these points, I really enjoyed the storyline. I liked how one small accident from the begining of the book became so important to the end. It was a bit weird to me how the accent of the plot went from the journal to the plague and everything related to it, but actually this way it got my interest back.
I am reader of the type that loves happy endings. The kind where everyone lives and is happy. I didn't got this here, but I don't say it as a flaw of the plot. It was just darker and more real than I thought it to be, and I really mourned for the loss of some characters. The last chapters where almost brutal. Very strong impact. So thank goodnes for that little Hope in the end.

~~~
"Съзирам в тъмно огледало", или както решите за уместно да преведете заглавието, беше доста оригинално, изключително странно, но въпреки това приятно четиво.
Историята:
В не толкова далечно бъдеще, телепортацията е реалност, и на практика задвижва цялата икономика на Земята, както и повечето сфери на човешкото съществуване.Дженус е преуспяващ и интелигентен химик, който след едно хазартно прегрешение се съгласява да направи анализ на буца кал, без това да влезе в протоколите. След което целият ад плъзва подире му. Неро се е самозаточил на безлюдна планета след загубата на близките си, където единствено компания му правят Чеширите - странни, но несъмнено умни извънземни създания, направени от енергия. Кебе е бунтарка и бегълка, която иска да събори монопола на КонСент и Кулата - могъщи корпорации, начело на технологиите.И един разобличаващ дневник и много мръсни тайни.

Следпрочитно:
Както казах, книгата се размина с очакванията ми, но въпреки това ме впечатли. . Историята беше оригинална и си мисля, че когато правя обзор в края на годината, тази книга ще изпъкне сред останалите. Имаше няколко сюжетни линии, които се преплитаха, докато не се сляха накрая, и всичките бяха реални дотолкова, че по едно време ти става малко страшно, че такива неща се случват наистина. И тримата главни герои - а пък и множеството второстепенни, които се появяваха и заминаваха, бяха и те истински и симпатични, и не ми беше жал, че трябва да изоставя Дженус, за да чета за Неро или обратно.
Сюжетът в по-голямата част от книгата се въртеше около дневника, който съдържа тайни, способни да погубят споменатите по-горе институции. По едно време това започна да ме отегчава, просто защото трилъри за конспирации не са любимото ми четиво. Някъде по средата на книгата темпото страшно се забави, и едвам успявах да мина по няколко страници на ден. Нещата отново влязоха в норма към последната трета, когато героите най-накрая се събраха на планетата Вергилий (Върджил. Между другото, чак сега загрях защо братята от Devil may cry са кръстени Данте и Върджил! А даже съм чела "Ад". Ама то не е лесно да си тъъъъп). Всъщност, нещата там даже толкова забързаха, че последните глави бяха просто претъпкани със събития.
Езикът на книгата и стилът на автора бяха богати и приятни и именно те ме караха да продължа да чета и на скучните откъм сюжет места. Но, като изключим тези заспали местенца, историята наистина беше интересна. Харесва ми когато едно малко събитие, внесено между другото, постепенно приема все по-голяма важност, но същевременно по логичен и обоснован начин (а не ти го пльосват просто ей така). Беше малко странно как в края на книгата фокуса се измества от конспирацията за дневника, която беше движила сюжета и героите през по-голямата част, към странната чума и конкретните събития на Вергилий. Но съм доволна, защото именно това възроди отново интереса ми към сюжета. Ще ми се да издам още инфо за разни завръзки, връзки и развръзки, и особено за едни Чешири и Призраци и мутации и телепортации - ама наистина не бива :)
Друго нещо, което ми нанесе удар, беше липсата на хепи ендинг. Добре де, аз съм от читателите, които искат накрая всички да живеят, по възможност дълго и щастливо. Не мога да посоча липсата на щастлив завършек като пропуск, защото въпреки всичко краят беше много силен и завладяващ. Просто ми е много мъчно за някои от героите и за начина, по който приключиха.

Full review/Пълно Bla bla bla books

Следпрочитно
Все ми се струва, че Джон Матю е сред любимите герои на авторката. А пък сред моите не е. Нищо лично, просто определено другите вампита ми се нареждат по напред, а Джон отпада със сигурност от челната петица, макар че в топ тен се намърдва. Хекс, от друга страна, ми е била винаги интересна, но се оказа, че ковбинацията Рив + Хекс + Сенки е много, много по-печеливша, отколкото само Хекс.
Историята на Джон и Хекс не ми допадна особено, главно защото бе в голяма степен повторение на тази на Бела и Зи. Двете влюбени гълъбчета не искат да си оправят чувствата като големи вампита; отвличат дамата; момъкът скача и тръгва да я спасява, като междувременно не пропуска да се зъби и звери на всички наоколо, но продължава да отрича чувства и прочее;междувременно получаваме ексклузивни надниквания в миналото на героя; в крайна сметка по един или друг начин се спасяват; излекуват си един друг травмите и тъкмо започват гушки и целувки ; ама се оказва, че лошкото е повлюбен в момичето, та се налага и туй да оправят. Но накрая всичко свършва със сватба. Та-да-да-дам. Естествено, детайлите са различни в двете истории, но няма да спойлвам повече, отколкото вече направих. Така че въпреки
че историята се чете бързо и увлекателно, не успя да ме спечели изцяло. Ако беше само тя, осмото БЧК щеше да се размине с тройка.
Обаче в крайна сметка му дадох четири звездичи - защо? Заради най-сетне раздвижването по линията на Куин и Блей. Ха, да му е тъпо на Куин! Заслужи си го, и още как! Толкова време стъжняваше горката Блейка. И сега, ще чака чак до 11 книга, за да се оправят нещата. Муахахахаха *злобен и злокобен фенгърлски смях*
Другата подробност, която вдигна рейтинга на "Единствена любов" бяха тайнствените събития, съпътстващи заснемането на едно шоу. Историята беше сладка, а тайнственият собственик на къщата с абсолютно извратеното име се оказа изненада. Чудя се дали ще се появи по-нататък из книгите. Искрено се надявам. Почти толкова го искам, колкото развитие на собствена книга за Ласитър. Ето това би било епично.

Ами аз вече си признах оценката - четири звездички за "Единствена любов" и с големи надежди за "Неукротимата". Докторът с име на мамут винаги е имал симпатиите ми.
~~~~

I've allaways had the feeling that John is one of the author's favourites. Still, he's not one of mine. Nothing personal. It's just that with all the others, he can't make it to the top 5, and I can't make promises for top 10 either. Xehx, on the other hand, is an interesting one, though I had to find out that the combo Rehv + Xehx + Shadows is way better than Xehx alone.
I have a confession to make - I didn't like John and Xehx's story. The base of it was too much like Bella's. Guy and girl meet, fall in love, but decide to make it difficult. Girl gets kidnapped, boy's all over to save her, but meanwhile he makes sure to look gloomy and give bloody stares. Oh, we also get to know more of his dark past. Anyway, girl gets saved one way or another. They still have problems, but manage to heal one another and it all comes with lots of lovey-dovey. But it turns that the bad guy is in love with the girl, oh my! Nah, but he gets killed and we have a happy ending!
Of course, all the details here are different, but I won't be giving away more than what I already did. The book was easy and pleasure to read, but if it was only for their story, I'd give it 3 stars. What make the book worth 4?
Well, Qhuinn and Blay. Their storyline really moved some in this book. Ha, I hope you feel as bad as it gets, Qhuinn. You soooo deserve it for making Blay miserable all that time. And things will get fixed only in the eleventh book! Mwahahahaha! (evil fangirl laugh)
Another interesting thing was the Pein line and the tv show story. The last one was actually quite sweet, and the truth about the true identity of the owner with the terrible name sure was interesting. I hope he taked part in the other books too. I want this almost as badly as wanting Lasiter to have a book of his own.

So, I gave a total of 4 stars to Lover mine, but I have hight hopes for the next one. The doctor with the mammoth name had my sympaties from the very beginning

Full review - with pictures:D/Пълно ревю -с картинки! - Click click :)

Следпрочитно:
Доста време слушах въодушевени коментари за поредицата и очаквах тази океанска история да ме засмуче като цацичка в подводно течение, но вместо това по-скоро останах да си се плацикам на повърхността.
Историята за древна организация (на Атлантските воини), защитаваща човечеството и бореща се срещу злото (под формата на злата богиня Анубиса и създадените от нея вампири) и криеща се в сенките, докато нещо не нарушава баланса (разкриването на вампирите и шифтърите пред обществеността и появата на емпат като Райли) определено не е нещо коренно оригинално и ново, но затова пък подлежи на развитие и надграждане и със сигурност може да се направи на разкошна история, в която човек да се влюби. Същото важи и за конфигурацията - поредица, в която всяка книга е посветена на някой от главните герои, където намира любовта на живота си. Така че, като изключим името на главната лоша, нямам никакви претенции относно начина, по който е построена и фона на действието.
Затова пък главните - или поне главният герой, на когото е посветено първото томче, не е по мой вкус. Тази поредица явно е посветена на любителите на алфа мъжкарите, на първичното привличане тип Дискавъри ченъл (или Нешънъл Джиографик. Обаче песничката, затананикайте си песничката). Още щом се видят, и главните герои прозират истината, че са родени един за друг, не могат да отрекат внезапно възникналото привличане между тях и нямат търпение да се налазят, пращайки на майната си векове и векове еволюция.
Това дотук прозвуча малко негативно, но идеше главно да покаже, че поне относно романса, това не е моят предпочитан тип.Сега след като приключих с обвинението, ще премина към защитата. Както казах, окей съм с фона, даже ми се стори доста интересно, че вампирите (които тук са лошите) и шейпшифтърите (средна стока) са се открили на човечеството и даже са влезли в политиката.Чете се изключително бързо и леко, едновременно без да натоварва, но заинтригувайки достатъчно, че да не искаш да я оставиш. Ако нямах друга работа, щях да я мина за един ден Има доста забавни моменти из цялата книга, посветени на заяждането между героите и - любимите ми - на очарователната неориентированост на най-младия от воините. Битките бяха като цяло интересни и макар че Конлан не ми попадна сред фаворитите, някои от другарите му възбудиха интереса ми. Ей сегичка ще ви ги покажа. С картинки. От анимета. Нормалните хора май предпочитат да свързват героите с, например, актьори или поне реални хора. Предполагам това е първа крачка по пътя, който завършва с апартамент с твърде много котки.
Ениуей. Първо ще ви представя Джъстис, на когото за щастие е отредена третата книга (т.е. няма да се чака много). Аз обаче не му харесвам името, и затова го прекръстих на Синчец, защото има синя плитка. Във въображението ми ролята се играе от Гримджоу.
Следва интригуващото вампи таен агент, внедрено сред редиците на гадовете. Данито веднага ми спечели симпатиите, и доста се зарадвах, когато разбрах, че освен на воините на Посейдон, са отредили книжка и на него. Затова и аз му отделям картинка с мърдащи прилепчета.
Следващ ще споделя Денал. Това е младокът, на чийто гръб останалите много обичат да си правят майтап. Ама е такава голяма шашната душица, с нужда да се образова малко в поп-културно отношение, че как да не го харесаш! Обаче май не са му отделили томче. Тц, тц, тц. Дано да греша. Ето обаче как си разиграх сцената "Денал се врича като защитник на Райли". В ролите - на Денал - Испания, на Райли - Южна Италия. И не, не си крие секирата зад гърба.

И за последно оставих моя любимец - Аларик. Върховният жрец на Атлантида, вечно намръщеният най-добър приятел от детство на Конлан, който най-болезнено се разкъсва между дълг и чувства. Такъв тип драматизъм в историите е едно от слабите ми места, никога не мога да устоя. И отгоре на всичко, горката душица ще се гърчи май най-дълго време - неговата книжка е осма.
Тъй като той ми е най-любимият герой, за него изпитвам големи трудности да ви го покажа нагледно. Просто си го представям толкова готин, че не мога да му намеря подобаващ нарисуван или сниман еквивалент. Малко така, ама не съвсем, по-иначе, защото е по-готин:
Естествено, чувствайте се напълно свободни да не се съгласите с моите визии за героите, още повече че те са по-често базирани на чертите на характерите им, отколкото на описанията, отпуснати ни от авторката. Все пак това е едно от най-готините неща при книгите, заради които ги предпочитам пред филмите - човек има почти пълна свобода да си представи нещата така, както желае. Също така, ако мнението ви по първата "обвинителна" част е обратно противоположно на моето и сте фенове на този тип романс и взаимоотношения, то мисля, че в тази поредица ще намерите много причина за радост :)

Вече съм обзаведена с втората книжка, и та даже е преполовена. Засега ми харесва повече от първата, но пишейки това се старах да се абстрахирам и да споделям мнение само за първата. Останалото - скоро :)

Pretty love story from one of my favourite mangaka. I'd loved a different ending, but it was satisfying nevertheless

Романтична демонична история по времето на дългите рокли и балове - от типа, който най-много обичам, подкрепена с арта на една от любимите ми мангаки. Бих предпочела различен и по-щастлив край, но и така завърши задоволително.

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books
First thing I noticed about this book was the cover, and the title. I’m not the type of reader to judge books by their covers, but I certainly appreciate a good one, and think it can be quite important in order to capture the attention of the potential reader (like it was in my case)

Everville is a magical, epic – type fantasy, which is also suitable for young adult and teen readers. Traveling between different worlds and realms has always been one of my favorite themes in fantasy books, and here I was happy to discover one vast and beautiful world, even though in this book we were able to glimpse only a part of it. Its structure is rather complicated, but it was explained really well, so I could easily imagine all of the eight worlds, their positions and understand the connection with Everville. In this world we meet a whole new selection of creatures, not that I mind good old fashion elves :D But having something new is refreshing. I really got to like the race of the Fron, mostly because of the optimism of those creatures.

The story is mostly narrated by the main character, Owen, but a great deal of the events are not seen or lived directly by him, and here was the best part for me.
The story is set in our world and the magic realms, and they are all connected in rather curious way. But for me, the most interesting thing was all the different points of view and the way they were intertwining. At first I thought it was just that the point of view was messy, probably because the facts were presented first, and explained later. Owen is getting information via different ways – the learning device, the memories of the Keeper, and later, thanks to the connection with his friends, he is able to perceive the whole battle at the same time from the frontlines and from aside, which I thought quite cool.
Ah, that learning device. At first I though “Hey, this is cheating!” But fortunately, it is not overused. While the reader may be sometimes eager to go on with the story, truth is it really takes hard work and time to improve one’s abilities, and at first I was unhappy that this might get simply skipped. But actually, the main character spends a good part of the book training and developing. Are you by any chance thinking of Naruto, or some similar anime series, where it took the main character a whole season to learn one new technique? Lol, don’t worry. While Owen is training, we’re getting to know more about the previous breach of the worlds. So there is a balance.

I could say there were actually two main characters in the book, equally important, again because of the way past and present events are told. First is of course Owen, the human boy, and the other is the fron Corwin, in the past – savior of his people, and now – one of the wisest Keepers in Everville. And if I have to choose a favourite, that would be Corwin. I was much more.. comfortable with him, being able to connect, sort of speaking. I was truly feeling for this character and his adventures, while it wasn’t really so with Owen. He was a bit too dry to me, too much reason and too little passion and emotional response. I found that quite weird, given his young age, all of the events and pressure he’s been through, and the fact that he is narrating most of the story, so we should really see everything he is and feels. As a whole, I was left wanting a bit more character development, considering Owen, and his friends too.
I would also have loved a bit more of a dialog. It’d make some scenes more lively and realistic, and could take away that dryness that bothered me. Everywhere, there were beautiful descriptions and scenes, I could see them almost like on a movie, but at places, I could really use some more speaking.
By the way, I should note one character, that got me interested – Zee. I hope there is more to come about him. I think he will have the ability to make the rather black and white conflict more… colourful :D Hah, but these here are all guesses!

Overall, in my opinion, this was a nice fantasy novel, with well build world, settings and plot. It is a good beginning for a series, getting the readers interested in the conflict, while in the same time, the book isn’t ending too abruptly. Nah, how I hate it when a novel just drops! It however left me wanting more of the characters. I hope in the next books we’ll see more of them.

My rating is between 3.5 – 4 stars. I want to thank the author for offering me his book in exchange for my honest review.
~~~~
Хубавка корица, това си помислих първо, и се включих в конкурса за книгата в Гудрийдс. Не спечелих, но след това авторът ми писа и ми предложи книгата в замяна на искрено мнение, за което съм му много благодарна.

"Вечноград" (май ще си карам с превода, доста ме радва :D ), е вълшебно фентъзи, което клони към епичния поджанр, но е подходящо за по-млади и тийн читатели. Основната тема е пътуването между светове, свързани с нашия, която си е една от любимите ми, и тук за мое удоволствие открих един доста интересен и обширен свят, макар че в тази книга виждаме само една част от него. Всъщност става дума за няколко на брой свята, свързани един с друг по малко сложен начин, който обаче е обяснен добре и нагледно, та да може дори на такива като мен да им стане ясно. Те са населени от различни раси и същества, повечето от които оригинални - не, че не си обичам добрите стари елфи и джуджета, но все пак, малко разнообразие е винаги добре дошло :) Спечелиха ме Фроновете, главно с нестихващия си оптимизъм.

Историята се разказва предимно от главния герой, Оуен, но всъщност голяма част от събитията не са преживени, нито дори наблюдавани от него. И тук идва един от елементите, който ме заинтригува най-много. Различни гледни точки се преплитат непрекъснато. На моменти дори се губех и оставах с впечатлението, че има някакво объркване, което се дължеше на факта, че обяснението за способността на героя да разказва видяното от чужда гледна точка идва в по-късен етап. Оуен разказва нещата така, както сам ги вижда; чрез свързването си с"обучаващото устройство", чрез досега си със спомените на Пазителя, чрез връзката с приятелите си. Накрая благодарение на това в едно и също време наблюдаваше битката в цялост отдалече и същевременно беше в първите редици, и се получи доста интересно. Има едно непрекъснато преплитане на гледни точки и на влияния между световете, което е на моменти объркващо, но може би беше най-интересната за мен част от книгата.
Ня, обаче това "обучаващо устройство". Отначало хич, ама хич не ми допадна. Та това си беше направо измама - просто така хоп-пип-и научаваш! За щастие, не беше прекалено с употребата му. Дори и на мен като читател да ми се иска понякога нещата да забързат, истината си е, че са нужни време и усилия, за да се обучи един герой и да разкрие потенциала си и идеята, че това ще бъде просто пропуснато, не ми се понрави. Но се оказа, че Оуен прекарва по-голямата част от книгата в тренировки. Дали някой сега си представя Наруто, или някое подобно аниме, където главният герой прекарва по един цял сезон в изучаване на една техника? Хах, не се безпокойте. Паралелно на тренировките се разкриват приключенията на Пазителя в миналото, така че се получава баланс.

Може да се каже, че всъщност има двама главни героя, и двамата еднакво значими, заради начина, по който е разказана историята и по който са отразени събитията в миналото и бъдещето. Единият е Оуен, момче от нашия свят, а другият - Коруин - някога Фрон, на когото се пада да спаси Вечноград, а сега - един от най-мъдрите Пазители. И ако трябва да си избера любимец, то това със сигурност ще е Коруин. Беше много по-лесно да му съпреживяваш по време на неговите търсения и приключения, отколкото на Оуен, въпреки че теоретично той е най-главният герой. Стори ми се твърде сух и рационален, без да показва почти никакви емоции. Това ми се стори много странно, като се има предвид възрастта на героя, всички събития, през които преминава, а и факта, че виждаме нещата през неговите очи, и съответно би трябвало да опознаем повече и него самия. Изобщо, и Оуен, и приятелите му можеха да бъдат малко по-добре развити.
Освен това, още малко диалог нямаше да ми дойде зле. Даже си мисля, че щеше да отнеме тази сухота, която ме дразнеше на моменти, и щеше да направи книгата още по-четивна. Има страхотни описания, много живи, и понякога си ги представях като на филмова лента, но малко реплики към филма определено щяха да са добре дошли.
Между другото, искам да отбележа един друг герой, който успя да ме заинтересува - Зи. Надявам се в продълженията да има дейно негово участие, защото ми се струва, че той има потенциал да разчупи черно-белия конфликт и да го направи по... цветен. :) Но това са си само догадки.
Относно оформление и редакция, имаше някои малки грешки, които обаче не ме обезпокоиха. По-неприятни за мен бяха кавичките - на места липсата им, на други присъствието, защото се създаваше объркване кой говори. Но разбрах, че е имало редакция на книгата след копието, което четох, така че не би трябвало тези неща повече да са проблем :)

Накратко, "Вечноград" беше приятна фентъзи новела, с интересно построени светове и завръзка. Доста добро начало на поредица, което заинтригува читателите, поставя основите на света, но същевременно не е с отворен край. Спасиха света, можем да спим спокойно :) Някои от героите обаче ми бяха недостатъчно развити, а изказът - недостатъчно раздвижен. Надявам се в следващите части от историята тези аспекти да се подобрят :)

Давам и между 3,5 - 4 звездички.

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books

This short novel started with a surprise for me – it began with a dream; and not an usual dream, but a dog’s dream. The whole story is narrated from Bert’s perspective, and really gives the reader a chance to get into this young dog’s world, wether it was her chasing squirrels, or trying to make her way back home.

When I finished reading, at first I was in a little bit of shock – “What about Jo?” I though; “Are those two never getting back together, is Bert not going to redeem herslef for her fail against the bear?” I was surprised, for this was not the turn of events I had built in my mind after reading the first few chapters. So I closed the book (in my case, the file) and give it a bit of time and thought, and began to like it more and more. 
Because, I saw, this wasn’t just a story making a mistake and fixing it; nor it was a tale for getting lost and found. It wasn’t simply the story of a dog.This was a story of how love can be greater than anything. Bert was loved by Jo and her husband. And to deserve that love, she didn’t have to be always the hero, or the saver of the day; there are no ifs and becauses love depends on. This was also a story of honour lost and honour restored, and the mistakes we sometimes do, when we cling too much on our pride. This was also a story of hope and starting anew, leaving behind the bad memories that hinder us and keeping only the good ones.
It really surprised me how many heartwarming moments I found in these few pages. 
So at the end, I really apprecieted how things turned in the end of the book. It was really good to see Bert back in her mood. I was really hoping for Jo to show up again, or at least that she’d be given some hint that her beloved pet was safe and sound. I could really feel the love she had for her dog, and it pains me a little that she may never know the Bert has survived. Ah, but even if I long for perfect ending, it’d not always how it turns in reality

One thing (probably the only) that I didn’t quite like (and again, didn’t like is a strog word here) was the title of the novel. While in the very end it gets clear why it was called that, if I was to see this book in a bookshop, I don’t know if I’d pick it. I somehow associated the title with memoires at the end of one’s life, and with sad ending. But it is all really, really personal, how one would feel towards the title and the cover of one book.

While reading, I was thinking whom I’d reccomend this book. Of course, it’d be perfect for young readers, but another target group came right into my mind – students who study English as a foreign language. As I too don’t speak English as my mother’s language, but learnt it later, I know that it is sometimes hard to find a good book that will help you in your study and entertain you in the same time. Very often, the beauty of the telling is sacrificed, in order to turn it into lighter read, here is not the case. The short chapters, the structure of the sentences made it a nice, easy and clean read, while the words used painted pictures that got you right into the story. In short – a book that I would have loved to have some years ago. 
”My name was Bert” was a quick, nice read, that however can give the young readers something to think about (and maybe the older ones, too!) and leave a nice warm feeling afterwards

~~~~

Тази къса книжка доста ме изненада - в началото, и в края. Започва доста любопитно - със сън. И то не какъв да е сън, а кучешки сън - този на ротвайлера Бърта. Цялата история е разказана от нейната гледна точка и човек може наистина да си представи как е някакво въодушевено пале, докато гони катерици, или отчаяно изгубено куче, опитващо се да намери пътя към дома.
Втората, и по-голяма изненада беше краят на книгата... и то по-скоро фактът, че ме накара да мисля (неочаквано много за моя милост) и това, че в крайна сметка реших, че завършекът ми харесва.
Новелката проследява живота на Бърта (или Бърт, но само за стопанката и Джо), терзанията и, когато тя не успява да се прояви като защитник на собственчката си, и последствията от това - опита и да си възвърне честта, и как всичко се оплита още повече.
Когато свърших да чета, останах доста изненадана, защото завършекът определено не бе това, което бях очаквала. Бях си изградила представата за хепи ендинг, където Бърт успява да извърши някакво геройство, възстановява си статуса на пазач, и се събира отново щастлива с Джо. Така че затворих книжката, в случая - файла, и го оставих да "отлежи"... И в крайна сметка реших, че този край наистина ми харесва... Защото реших, че това не е само кучешка историйка, или история как объркваш нещо, а после го оправяш, или приказка как се губиш, но отново намираш пътя към дома. Беше по-скоро една приказка за обич. Защото Бърт беше наистина обичана от Джо и съпруга и, и щеше да продължи да бъде обичана, без някакви условия, без значение дали се е проявила като герой и дали е успяла да спаси всички. Беше и приказка за гордост, и за грешките, които понякога правим, когато се опитваме да възстановим нараненото си его. А също и приказка за надежда и за силата да продължим напред, оставяйки тези спомени, които ни държат долу, задържайки само хубавите.
Наистина, аз сама се изненадах, колко мислене му вкарах, за една кратка история от 60 и няколко странички. Но в крайна сметка наистина ми хареса как завърши книжката. Остави едно топличко усещане, и беше хубаво отново да видя как Бърт се държи като преди. Вярно, искаше ми се отново да се появи Джо. Може би не отново да се съберат и тя да вземе Бърт, но поне по някакъв начин да разбере, че любимото и куче не е загинало. Тя наистина си я обичаше, и ми стана малко тъжно при мисълта, че никога няма да узнае, че Бърт е жива.
Едно нещо, което не ми хареса, беше заглавието. "Не ми хареса" е може би малко силно, и със сигурност субективно, но за мен заглавията имат значение, и това в случая ми навява мисли по-скоро за някакъв тип мемоари, и изобщо, за някакъв разказ, списан в края на живота на героя, и с не много щастлив край. Получих тази книга от Inkspand, но ако я бях видяла в книжарница, с това заглавие и корица, "Името ми беше Бърт" определено нямаше да ме повика при себе си.
Докато четях, си мислех, че освен четиво за любителите на кучета, Ласита и Бетовени, тази книжка би била добра и за хора, които в момента учат английски. Самата тя е кратка, разделена на кратки глави, с лесна структура на изреченията, но въпреки това с описателен, приятен за четене език. Чете се доста леко и бързо, и честно казано, не бих имала нищо против да ми попадне преди няколко години, когато трябваше да избирам между детски приказки и малоумни адаптации на романи... или романи в оригинал. А като се има предвид, че тогава работих и с добрия стар речник тип "тухла", приключението ставаше още по-екстремно.

Дадох на тази книжка 4 звездички. Приятна, уютна, лесна за четене история.

I had pretty much no idea what to expect when I chose the book - actually this was my first dystopia themed read as far as I remember. So what made me do this rather unusal pick? First of all the cover - it was love from first sight. Seeing it exactly when I was getting tired of covers with photoshopped images, and the catch phrase "Ïn space, love has boundaries" made me fall from the book even before reading it.
And I'm happy to say, that after reading it, I loved it even more. Zachary found a special place in my fangirl list. He is exactly the type of main character I love reading. The reluctant hero, the one who doesn't want to get into adventures or dangers in any kind, who just wants to set his own world straight. This young scavanger doesn't want to get involved into anything, but he doesn't back up when he's forced into it. He was weak sometimes, strong when he had to, and even adorable and cute sometimes, and I loved reading about him.
Rosa, on the other hand, didn't evoke such warm feelings from the very first pages. At the beginning, she was very much like a spoiled brat, who, I got the feeling, looked at Zachary with pity, like some exotic pet. But even this felt rather normal, given who she was, her parents and her surrounding, it made her real, and with time, as she grew closer to Zach, I, too, started to like her more. There were some really cute romantic moments, that made me go awwww and do a little fangirl dance.
I liked reading about Zachary's father. He was... good. Good parent, who tried his best to look after his son, he was rought at times, but so kind at the same time. He, and Patch, they felt so much like family, and I loved them, and when, after the attack, Zack lost first Patch, then his father, it really broke my heart. But you can imagine my joy, when Patch showed up again!
There were other interesting characters, and they all helped up with the story. The androids were awesome, and the whole Souls program - it made me go OMG.
The world where the novel was set was quite cool, tho I did get confused sometimes. I wish there was more insight on how and when it was built and how Gallilei and the reat of the world functioned, but I guess I have to wait for the next books.
The story was really dinamic. It took me some time to get used to the pace, but I really enjoyed it. There's been some time since I read a novel with so many turns and twists, I never knew where the plot was headed. It was actually a cool feeling, because not at one point did it fail my expectations. The story gave me many surprises, and they were all good.
And the ending... oh dear, I didn't expect that! The revelation of what Rosa was, actually shocked me less than the fact that they cut out Gallilei just like this. Really a great ending. The last chapers gave the novel some finished look, and in the same time prepared the reader for the next part and left him craving for more.
Few quotes when straight to my favourites:
“Is this where droids go after service?” (Patch)
~~
“Commands indicate thirty-six minutes remaining before the Right Order Movement
proceed to battle. Now would be the ideal time to release your pain.”
~~
“Are you ready?”
“How do I know if I am?”
“You’d have turned back if you weren’t,”
~~
Overall, I really enjoyed this book. It made me laugh, and crym and tremble in anticipation, and waiting for more

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books

Цялата книга се чете изключително бързо и леко. От самото начало ми беше интересна, но в първата половина не предизвикваше трепетни възклицания и няколкоминутни прекъсвания, за да осмисля ОМГ какво прочетох. Това ме подлъга да я назнача за книга за седмицата за мъкнене из унито - избирам си ги обикновено или по-леки (350 стр - на ръба, но не в тази категория), или по-лежерни четива, така че да мога да читвам по няколко страници между лекциите, без после два часа да се въртя на седалката в затъмнената аудитория и да се чудя какво става после. Което, оказа е, е било грешка. Защото тогава се появи Ксандър.
Или както аз го кръстих, Санди. Ох, вампирската душица тя!! *изпада в умиление* Точно такива си ги обичкам. Тъкмо започваш да му се радваш и 1) "Добър ден, колеги, започваме" и 2) DON'T YOU KILL MY SANDY! *sob*
Кхъм.
Докато стандартно за мен, примирам по поддържащия герой, главният си дерзае напред. Крис Колт не успява да ми се вреди сред топ класацията на любимци, на моменти ме издразни, но определено е интересен герой, за когото да се чете. От всичко най-много ми хареса, че силата му е пасивна (най-вече). Сравнително рядко е да срещнеш свръхестествен персонаж с пасивна сила, и то момче, и то главен герой, което са още причини да му се радвам. (Ако беше станал русалка, щеше да има вечната ми обич.)
Друг герой, който привлече вниманието ми още от анотацията беше Сашо. (хуу де, Александър.) Представих си го като Лорес от Сеймаден, който, като изключим, че има криле вместо уши, е абсолютна разкошотия. А жена му беше голяма шматка, и изобщо не си струваше заради нея да се демонизира, и да се трепе, и другите да кълца, и прочее, но айде.
Сашо обаче ме разочарова. Липсваше му финес. А и Мария-Елена ми е подозрителна нещо, заради епизодите от началото на книгата, но, to be continued.

Както казах, за мен истински интересната част започна след погребението. Дотогава също беше забавно за четене, но не ме грабна изцяло. Някои неща оттам още не ми се връзват напълно, и се надявам да придобият по-голям смисъл с напредването на историята в другите книги.

Един елемент, който ме израдва и грабна, е засиленото присъствие на поп културни подмятания. Въздишането на Крис по "Здрач" не го направи за мен по-симпатичен, но определено го направи по-реален. Обичам, когато така, между другото, в книгите се споменават филми, песни, книги. Така или иначе, непрекъснато обсъждаме тези теми в истинския живот, и изведнъж една книга да се окаже напълно оголена от тях ми се вижда нелогично. Така че, POP ART FTW!

Книгата е типичен представител на YA. Има малко тийн драма, малко романс, но е премерено.Има някои общи неща с другите споменати фендомове, но цялостното комбо, което се получава, е добро и интересно.

Из цялата книга обаче имаше едни "препъни-камъчета" (нямам предвид правописни и прочее грешки, въпреки че имаше, и ми се прииска по едно време да пратя редактора да напише 100 пъти "Ще внимавам за членуването!"), които ме сепваха точно когато набирах скорост с четенето и ме караха да прехвърлям страници и да се връщам назад, за да проверя (защото съм Мара Подробната). Крис е бил в кома седмица, след това обаче той и приятелите му се отнасят към изминалите събития ту като минали преди 4 дни, ту като цяла седмица; състоянието на Рейчъл (или по-точно напредналостта му) ми се сториха изненадващи на фона на сцената между нея и Мат в началото на книгата, Питър е втора година, но на някои места го виждаме да посещава занятия с първокурсниците, и още разни. Повечето от тях не са строго нелогични и нереални (например - някои предмети в университета сами си избираме коя година да ги караме, така че сега Фитотерапия караме студенти от няколко курса), но трябваше да спра и да си измисля нужната логика, преди да продължа, вместо да се нося на вълните на основната история.
~~~

The whole book was a very fast and easy read. For the first half, while it was interesting to read, it didn't quite captured my full attention, didn't grab me and make go Wow and OMG when something happened. Thus I decided it was a light read and put it in my school bag. I usually carry a book at the univesity with me, and pick novels that are not too demanding, as I read few pages now and then between classes - you don't want to spend two hours wondering what happened next instead of paying attention what the lecture is about.
But, I was wrong, because at some point, Xander happened.


Don't you love it when you read about a character, and he's adorable, and you can get all silly about him? That's the case. Xander (or as a call him - Sandy) is a cutesy little vampire who's the mentor of our main character. At some points you hust want to hug him, pat him, brush his little nose and tears and then roar "I won't let anyone suck your soul!!!"
Hm. Anyway.
While I'm getting fangirly about the minor characters, Chris is still the main. I can't say he gets into my top 10, he did get on my nerves more than few times. but still he is an interesting character to read. What I liked the most is that his power is passive. It is rather rare to read about a male main charater with passive powers, and this maked things way more interesting=
Another one, who grabbed my attention, was Alexander. When I read about him on the back cover, I imagined him like Lores from Seimaden and started melting - because, if we take away the fact that he has wings for ears, Lores is a gorgeous character, and so devoted to his love (who is, actually, quite annoying). But, too bad, Alex dissappointed me. Pas de finesse. His beloved, Maria-Elena, is suspicious too. I guess - to be continued.

As I said, for me the good part came with the second half of the book. Lots of things didn't make enough sense at this point, I hope this will change as the series goes on. Another thing were the little misunerstandigs - sort of - that kept popping out. They made me go back and check elements exactly when I was getting into the story. Like - Chris has been in coma for a week, but then his friends speak to what happened before and then as it was in a shorter period of time, Rachel's situation seems kind of weird given the scene between her and Matt at the beginning of the book, Peter is second year, but we see him in first year's classes . It's not that they are all illogical (for example - in uni, you can choose in which year to take some classes - like this now students from all the years take Phytotherapy). But it makes me stop and think of a logical path, hence I was loosing the grip I had on the story.

One thing I really liked was the all the pop culture mentions. I love it when characters in books mention other books, movies, music, programs, trends and such - because this is what we do. And to see a novel, stripped of all of this, is kind of unnatural. Maybe my feelings to Chris didn't get warmer when I saw his enthousiasm about Twilight, but it did make him more real.

The book is a typical YA. It has some teen drama, some romance, but nothing too much. As for the other fandoms mentioned, while there are certain similarities, there is nothing to make you say "Blah, been there, read that" and the final combo is a good and enjoyable read.

Around the last chapters, things were getting really really good... and then - BAM - end of book one.

Full review/Пълно ревю - - Click, click :)

Следпрочитно:
Прочетох тази книга страшно бързо. Започнах я, четох в автобуса за Варна, докато не стана твърде тъмно, и я завърших вечерта в квартирата. Тази припряност обаче не се дължеше толкова на факта, че се влюбих в книгата, а просто защото исках да свърши. Исках да заловят убиеца и да има хепи енд. Съдете ме, ако искате - аз си ги обичам щастливите завършеци! Поръсени с розова захар и черешки, ако щете.
И така. Както си признах и по-горе, третата книга е обвързана по сюжет с първата, може обаче спокойно да се чете и самостоятелно . за това гарантирам, защото аз първата книга не съм я чела. Имах желание да поправя това, но се отказах - причините след малко.
"Блъди Мери" ме остави с доста добро впечатление - а аз я оставих с четири звездички, което в превод значи "много ми хареса". Беше забавна, интригуваща, напрегната - и доста кървава. "Ръждив пирон" я надмина по всички показатели - и най-вече по последния.
Книгата наистина ми дойде много откъм кървища и вътрешности. Too much gore. Не знам с каква дума трябва точно да предам това от английски, но мисля, че то най-добре описва. По принцип всякакви битки, яростни изблици и прочее, които довеждат до хвърчене на крайници, избухване на мозъци, размятане на вътрешности и плискане на кръв си ги чета без проблем, чета бдсм - някои манги са си доста хард кор, но стигне ли се до разни такива мъчения - просто не е моята част. Сега ще трябва да прочета дузина сапунчета, за да се възстановя психически, видяхте ли какво направихте?
Иначе имаше разследване, имаше напрежение, разследваният случай наистина те караше да се замисляш кой е убиецът (мога ли да се похваля, че ако не друго, поне в доста ранен етап налучках пола на убиеца?), имаше хумор, който беше едно от нещата, които ми помагаха да чета. Наистина, имаше твърде малко Хърб, но достатъчно очарователен Лейтъм. Беше си интересна книга.
Обаче аз май ще съм дотук с поредицата. Джак и Лейтъм се събраха пак, имам си солиден завършек и мога да се оттегля като доволен читател. Обаче, ако някой прочете останалите книги, няма да откажа спойлери и вътрешно инфо (както и gore-рейтинг).
Три звездички, защото на другата сутрин имахме хирургия и това просто не е добра комбинация.

~~~

After-read thoughts:
I finished this book just for no time. I started it one morning, continued on the bus to Varna and finished it the same night at home. But I was in such a hurry mostly because I just wanted it to end. I just couldn't go to bed with such terrible images being the last thing I read. I wanted my conclusion. The crime solved, the killer caught, and everyone is merry. Hey, I love happy endings! With sugar and cherries on top. Judge me if you want.
But I had to go through lot until I reach my happy ending.
As mentioned, the third case in the series is related to the first, but can be read as a stand alone too. I vouch for this as I haven't touched the opening volume of the series. I was about to fix this but gave up – why exactly in a minute.


Bloody Mary left a good impression – and I left it with four stars, the equivalent of I really liked it. It was funny, intriguing, tense – and bloody. Rusty nail surpassed in in everything, and especially in the latter.
In short – two much gore. I am kind of okay with bloody fights where blood is spilled, limbs are torn, intestines fly all over. Some of the bdms mangas I've read were pretty high core. But I just hate hate hate psychos and tortures, it gives me the bad kind of creeps, and nightmares. Just not my thing, not in this scale in any case. Now I have to read a dozen soap novels to restore my sanity, happy?
Now, the novel was solid. The criminal case really got you thinking and trying to figure out who is the murder – and not all crime novels manage to do this. May I mention that at least figured out the gender of the killer in a pretty early stage? It had a lot of humor and in some place it was the only thing that helped me going. There was not enough Herb, but Latham was back in the end to make me happy. It was an interesting book. Just the gore rating was too high for me.
So I will be giving up on this series. They got the bad guy. Jack and Latham are back together. I kind of have my happy ending and can walk away as a happy reader. Rusty nail gets 3 stars from me.
But of someone else reads the rest of the books, I won't mind some spoilers. And a gore rating.

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books

От анотацията на книгата си изградих определени очаквания, които доста се разминаха със съдържанието и, може би и затова не ми хареса. Някои от разказите ми бяха интересни, но като цяло повечето ми бяха малко... хаотични. Ако не беше предварителната ми нагласа, и ако не бяха обвързани с някакви други произведения, сигурно разказите щяха да ми харесат повече.

Full review/Пълно ревю - Bls bla bla books


Начинът на представянето на книгата наистина е интересен, но в крайна сметка ето какво се получава: идеята на авторите е представена почти изцяло в писмата - най-вече на Лаура, после и на Роберто, с единично включване от Фреди. Това, което се случва извън кореспонденцията, служи за пример на написаното и това доста ме подразни. Така и не можах да приема Роберто като истински персонаж. Той беше чисто и просто само един пример, без никакъв истински характер, без дълбочина, в действията му трудно намирах логика, реакциите му намирах за неестествени, беше като някакъв двумерен образ. Роберто има някакъв проблем - хоп, по магически начин в пощата му се оказва писъмце, което разглежда точно тази тема и му идва като манна небесна. Към всичко, получено в пощата той се отнася със сляпо доверие, предишната му пълна неосведоменост звучи абсурдно (така де, в коя дупка е живял заровен досега?), а внезапното му пълно отдаване на темата - дори още повече. При условие, че не мога да приема Роберто като истински човек, как да приема теориите и решенията, които авторите предлагат? В последната трета на книгата местата се обръщат и вече виждаме Лаура да чете писмата на Роберто. Тя беше малко по-пълнокръвен образ, но определено недостатъчно.
Никога не съм обичала да се дава някакво заключение наготово. Винаги ми се е струвало много по-въздействащо да извървиш с някой герой пътя, по който той сам осъзнава какво се случва, да страдаме и да съпреживяваме с него, и да се отнеме това от читателя си е направо болезнено.
~~~~

the way the book is build is indeed curious. But - it tries to be at the same time a novel with a story, and popular psychology self help book. And in my opinion, fails in both. The explanations, and ideas. while maybe correct to some point, aren't told in the best possible way. Too much repetition, words and sentenses that at first sound good, but are rather empty at second glance. I was tempted all the time to skip things.
While the correspondance idea is good, it ended working against the book - at least for me. All that the authors wanted to share with the public, is in the unorganized thoughts in the letters, and the lives of the characters - Laura and Roberto, is just there to serve as an example. First, I hate when answers are just given. It's like robbing the reader of the journey with the hero of the book where he finds the answers in the end. And Roberto really serves as example and nothing more. I couldn't even think of him like a real person. He was like... 2D. Whenever Roberto had a problem, like a miracle he finds a way to fix it in Laura's letter. His initial absolute lack of knowledge on the matter was unreal, as well as his sudden change of heart, and his reactions were illogical. In the last third of the book, it is Laura we see, reading Roberto's letters. She has a bit more life, but still not even close.
They weren't real. And they can' t make me believe in this, how am I suppose to take their word and believe in the answers of problems they're giving?

Full review/Пълно ревю - Bla bla bla books
Много е красива. Ама сериозно, не е ли разкошна? И корицата, и великолепните картинки (кхъм, добре де, илюстрации)
Скот Уестърфийлд пренася читателя в една алтернативна история на Първата световна война, където Европа е разделена на два лагера - Машинистите (Австро-Унгария, Германия...) и Дарвинистите (Великобритания, Русия, Франция...). Докато едните боготворят силата на парната машина, другите се прекланят пред това какво може да сътвори природата... с малко помощ от чичо Дарвин. Докато Машинистите строят бойни устройства, които могат да се вредят дори и в мека-аниме, Дарвинистите използват генно инженерство, за да сътворят цели мини-екосистеми от невиждани зверове. И естествено, и двете страни дават най-доброто от себе си, за да създадат непобедими оръжия за войната, която се задава, след убийството на австроунгарския ерцхерцог.
Описанията на всичките машини и създания, изненадващо за мен, ме очароваха. До такава степен, че когато гледах "Подвижния замък на Хоул" за пореден път, бойните кораби там ми напомниха на Дарвинистките "зверчета" - както умалително, и много сладурско, ги наричат. Летящите гумени гадинки от Хоул изглеждаха почти както си представях стреломятащите прилепи.
Та така, светът, както е решил да го направи Уестърфийлд в книгата си, е разкошен. А героите - и те са големи душици, всичките. Алек, принцът в изгнание и Дерин - момичето, преоблечено като момче, за да влезе в армията - ами че само това да ми бяхте казали, без всичките останали примамващи подробности, пак щях да захапя здраво въдичката. А тъй като просто не мога да мина без малко любовна историйка, ясно е, че Дерин ще залюби накрая младия ни машинист. И ще стане принцесааааа (минутка почивка за няколко леки шамарчета, да се вкарам в релси).
Другите герои също са сладури, направо да ти иде да ги гушнеш - с риск даже да се изцапаш с машинно масло или прилепово гуано.
~~~
It's so pretty. Bloody gorgeous, isn't it? Just look at the cover.
The story is set in an alternative Europe during WW I . The forces are divided between the Clancers, who make machines ( that are worth some mecha anime) and the Darwinists. The first worship the power of the steam, while the others believe that nothing can beat what mother nature can do - with little help. The Darwinists create weird breeds and whole eco systems to serve them. The creation of the both sides were just fascinating to read about. Even, as I watched again Howl's moving castle recently, the battle ships in the movie resembled me of both machines and beasties (the cute way the Darwinists call their creations! <3)<br/>And I loved the characters as much as I loved the world. Alec - prince withouth a throne, and Deryn - a girl dressed as a boy to get in the army - well you would get me to like the book just with this, even without the rest of the yummyness.I am also a sucker for some love story and some drama - so of course the girl will fall for out brave little machinists! And in the end she wil become a princeeees :D :D :D Hum, yeah, it's 3 o'clock after midnight, so do excuse my brain behaviour.